Марин Ганчев на 100 години: "Усмивката е сила, усмивката е здраве"

Какво ли е да погледнеш назад и да видиш зад себе си цял век живот? Да си спомниш хората, местата, любовта, работата, приятелствата… и в същото време да продължаваш да мислиш за утрешния ден. Днес това може да разкаже Марин Ганчев. Той е роден в Плевенско, а днес, когато навършва 100 години, живее във Видин – градът, който отдавна е негов дом.

Община Видин поздрави столетника с торта и символична парична награда.  Заместник-кметът Борислава Борисова отбеляза, че дядо Марин е пример за служба, изпълнена с отговорност и загриженост за останалите.

„Да доживееш 100 години, това е благословия и привилегия, но да ги изживееш тези години достойно, това е цяло изкуство. Вашият живот е минал в служба на родината и хората. Носили сте униформа с гордост, но най-хубавото е, че сте носили човечността в сърцето си. Много хора сте научили на ред и дисциплина, но това, което виждам тук – обичта на семейството, е най-голямата Ви сила.“

Марин е дошъл във Видин като млад офицер. Тук е срещнал и любовта на живота си и тук е останал. А когато днес говори за любовта, той не говори само за любовта между двама души. Говори за онази обич, която човек носи в себе си – към хората, към живота, към самото желание да се събудиш сутрин и да посрещнеш поредния ден. И може би точно това е неговата тайна.

Когато го попитах какво е усещането да кажеш „Аз съм на 100“, той го нарече „сладостна мъка“. Има радост от този ден, от хората, които са около него и го обичат, но и онова особено усещане, което идва, когато осъзнаеш колко много живот си оставил зад себе си.

Марин обаче не говори като човек, който се е спрял в миналото. Напротив – на 100 години продължава да чете, да се грижи за градината и лозето си, да се среща с приятели, да шофира и най-вече – да запази любопитството си към живота. А когато го попитах какво го кара сутрин да става с желание, той ми припомни един ред от стихотворението, с което започна нашия разговор – „светлината на деня“.

И още нещо – преди години Марин си е поставил една мечта: да стигне до 100. Днес тази мечта вече е факт. Само че той явно не смята да спира дотук. Попитах го каква е следващата му мечта. Отговорът му беше толкова прост, че няма как да не се усмихнеш: „Няма да умирам.“.  А какво е научил за живота за тези 100 години? Какво го кара и днес да се усмихва и да гледа напред? И коя е онази любов, за която говори толкова много? Марин Ганчев – днес на 100 години.

Марин Ганчев: Ще започна с едно стихотворение на един мой много добър приятел. Вие сигурно го познавате. Той пише, той си е писател, той е българец и изкуствовед. Казва се Митко Тодоров. Това е негово стихотворение, той го е написал за такива като мен, самотници. Стихотворението се казва „Самота“.

"Сам самичък между белите стени,

сам самичък в тишината,

чувам си дори духът на душата и гледам светлината на деня.

Ден пореден от един живот."

Соня: Навършвате 100 години. Какво е усещането да кажете: „Аз съм на 100“?

Марин Ганчев: В момента изпитвам, какво да ви кажа, сладостна мъка. Радвам се, че се срещам с много хора. Много хора ме обичат, много хора се радват на моите години, но животът е към края.

Соня: Вие говорите много за любовта и я определяте като една от тайните на дълголетието. Как човек успява да съхрани любовта си през целия живот?

Марин Ганчев: Любовта е двигателят на живота. Човек притежава много, много добродетели, който е съвестен човек. Има хора с лоши добродетели. Например тези, които са песимисти, тези, които мразят. Аз не мразя никого. А омразата е вид заболяване, за което докторът хапче няма. И никога не съм мразил никого. Любовта, това е оная любов, която Всевишният веднъж дава на човека в живота му. И му казва, ако може да разбере: „Пази любовта до края на дните си.“ Оная любов, която е в душата, в сърцето. Оная любов, за която Емил Димитров е изпял велики песни и казваше: „Никой не може да ми отнеме любовта, любовта към хората.“ За тая любов става въпрос, която е в душата и в сърцето на човек. Аз успях да я запазя в себе си. И сега имам обич. Може да е споделена, може да не, но тя си е моя. Тя си е моя, тя не пречи на никого. И мен не може никой да ме спре. Аз мога да кажа, може и да не кажа, но аз си я имам. Тя ме вдъхновява, тя ми дава стила и ще ми кажа. Любовта е гарант за успехите на човека. Човек, който има добродетели – усмивката, радостта, работоспособността, ентусиазма му, това, че е приветлив, че е учтив, че обича и уважава хората. Това са добри добродетели. Залог за тия добри добродетели е любовта, защото той умее да обича. И тогава можеш да продължиш пътя си спокойно. За любовта това мога да ви кажа.

Соня: А вие, Марин, сте имали една мечта – да доживеете до сто години и да посрещнете този ден с приятелите си. Какво означава за Вас този ден?

Марин Ганчев: Този ден е нещо велико. И аз го пожелавам на много, много хора да го изживеят така, както аз го изживявам в този момент. Към тия сто години съм се стремял. Защото моите предшественици, доста на напреднала възраст, са починали. Но аз от моята фамилия съм най-възрастният. Няма столетник.

Соня: Ако можехте сега да се върнете назад и да дадете един съвет на младия Марин, какъв щеше да бъде той?

Марин Ганчев: Да бъде по-добър. Защото човек трябва винаги да бъде малко недоволен от себе си. Да бъде самокритичен. Това, което прави, да го прави днес добре, но утре по-добре. Към това да се стреми. Така съм се стремил аз.

Соня: След като днес сбъднахте мечтата си за 100 години, каква е следващата Ви мечта? 

Марин Ганчев: Ами, аз не мисля да умирам. Смъртта си не мога да я представя. Не мога да си представя как ще умра. Много пъти съм се замислял, така викам: „Бе, не става така.“ Ами, няма да умирам, бе. Няма да умирам. 

Накрая ще ви кажа едно мое стихотворение. Стихотворението се казва „Усмивка“.

С червена роза закичи се,
с красиво лице усмихни се.

Такава искам да те виждам вече,
макар и да съм по-надалече.

Усмихни се, не свини се,
на теб ти се пада,
ти си още млада.

На красиво лице и красиви очи,
красива усмивка се полага.

Усмихни се, усмихни се.

Усмивката е сила,
усмивката е здраве.

Усвойте ги мило,
така ще бъдете по-щастлива.

Усмихни се, усмихни се.

Дядо Марин на 100 години.

И може би няма по-хубав начин да завършим този разговор с дядо Марин от неговата „Усмивка“ – стихотворението, което ни остави в края на нашата среща. Защото в него всъщност има и много от самия него – обичта към хората, добрата дума, усмивката и онова желание да продължаваш напред, независимо на колко години си.

На 100 години Марин Ганчев не говори за живота като за нещо, което е свършило. Говори за него като за нещо, което още му предстои. И може би това е най-големият урок от тази среща – че човек не остарява, когато годините станат много, а когато спре да очаква нещо от утрешния ден.

Дядо Марин, бъдете здрав! И нека има още много светлина в дните Ви, още приятели около Вас и още поводи за онази усмивка, за която сам казахте, че е сила и здраве.