Памет за Никола Войводов – революционерът, избрал пътя към свободата

Понякога в историята има имена, които сякаш са останали малко встрани от големите разкази, но зад тях стоят големи човешки съдби и голяма смелост. На 20 август се навършиха 184 години от рождението и 159 години от гибелта на Никола Войводов - врачанин, революционер и човек, който посвещава живота си на идеята за свободна България. Неговата история е свързана с една от онези смели страници от нашето минало, в които няколко души тръгват с вярата, че могат да променят съдбата на цял народ. А защо Никола Войводов остава важен и днес? Не само заради това, което е извършил, а и заради избора, който е направил - да остави сигурния живот и да последва една идея, в която вярва. В "Памет нашенска" днес ще си припомним неговата история. Ще я разкаже историкът, режисьор и писател Искрен Красимиров.

"Малко се знае за един бележит българин на име Никола Войводов, с това име е толкова популярен в нашата история. Той е от Враца родом, врачанин. Той за първи път в нашата история използва кораб за преминаването си през река Дунав, с цел, разбира се, минаване с чета и борба за освобождението на България. А това се случва през 1867 година, т.е. почти десет години преди бележития десант с кораба „Радецки“ на Христо Ботев и неговата чета. Така че може да се каже, че в известен смисъл Никола Войводов е пионер, от когото се е вдъхновил Христо Ботев, за да извърши подвига си доста години по-късно. Никола Хаджикръстев Варбанов е истинското име на Никола Войводов, роден през 1842 година в град Враца, в заможното семейство на Хаджикръстьо Варбанов, който е бил джелепин по професия, т.е. търговец на едър рогат добитък, също е бил и винар. Никола получава доста престижно за времето си образование, като завършва "Роберт колеж" в Цариград. Владее няколко езика, доста е интелигентен за времето си – английски, френски, италиански, гръцки, турски език владее свободно. В този смисъл той прилича доста и на един друг човек от щаба на Ботевата чета, Давид Тодоров, който също е владеел няколко езика и също е бил от Враца. През 1865-а Никола Войводов заминава за Милано в Италия да учи копринена индустрия, бубарство. Знаете, това е една от марките на Враца през доста голяма част от изминалото време. Това негово пътуване завинаги променя възгледите му, съдбата, защото там той се запознава с революционните идеи на бащите на италианската революция Джузепе Мацини и Гарибалди. Решен е да се посвети на нашето освобождение. Той заминава за Браила първо, където се включва дейно в работата на Браилската община, след това за Галац и някъде по това време той променя и фамилията си на Войводов, може би търсейки алюзия с българските известни войводи. По същото време негов верен другар става и Цвятко Павлович, който по-късно ще бъде и негов знаменосец. Войводов и Павлович смятат, че моментът през 1867-ма е подходящ за въстание в България. Опитали се да се свържат и със Стефан Караджа, както и с Хаджи Димитър, за съжаление – неуспешно. Те решават да сформират малка чета, с която да преминат река Дунав и да влязат в Българско към Влашко през същата тази 1867 година. В четата влизат няколко българи, няколко сърби, черногорци, много любопитно – един бивш руски офицер на име Николай Далматов. Избраният за войвода Никола е държал четата му да има вид на редовна войска, не на разпасана армия, за да не прави лошо впечатление на цивилизованите европейски народи, както четем в едно от запазените му писма, достигнали до нас. Легенда гласи, че една румънска девойка на име Флорина, която е била любима на Никола Войводов, ушива едно зелено копринено знаме с разярен лъв и надпис „Свобода или смърт“, може би ви звучи познато от събитията от Априлското въстание. Четата е трябвало да премине България през Сърбия и за да пристигнат преди четниците, Никола Войводов и Цвятко Павлович се качват на австрийския параход „Германия“ на 20 август 1867-а. И акостират на пристанището в Рущук, днешно Русе. Там обаче след предателство ги очаква турската полиция. Самият Мидхат паша, Русенският валия, знае от български шпиони за пристигането на двамата революционери. А австро-унгарският консул в Русе е предал суверенитета на парахода от Австро-Унгарската империя на Османската империя и по този начин на парахода се разразява престрелка, водеща до много драматични събития. И в стрелбата Цвятко Павлович, знаменосецът на четата, е убит на място, а Никола Войводов е ранен тежко и впоследствие издъхва от раната си. Като според друга легенда той е погребан в Русе от легендарната баба Тонка Обретенова. И нещо много любопитно – българският митрополит Михаил само три дни по-късно, на 23 август 1867-а, отслужил панихида за тези двама наши бележити сънародници, като казва няколко трогателни слова: „И пак трябва да оплакваме нови жертви на варварско убийство, да скърбим за невинни наши люде, умъртвени чрез злодейство. Нашият белградчанин Цвятко Павлович и Никола Войводов, син на братски нам народ, мъченически пострадаха в Рущук на парахода „Германия“. Не е ли това грозно нарушение на всичко, което е свято? И не е ли това деяние на диви зверове? И на всичко това Европа гледа равнодушно.“ Доста актуално ни звучат тези думи и днес на белградския митрополит. И също след тази наистина грозна, както казва и той, случка, дипломатите на великите сили се стряскат, правят постъпки пред Високата порта. И оттогава започват нови реформи, знаете, в устройството на Османската империя, които привидно дават повече свобода на българите. Но, както знаем всички, това не ни устройва и нашето революционно движение само се засилва. И всъщност Христо Ботев, девет години след тази случка на парахода „Германия“, когато е запитан от капитана на кораба „Радецки“ Дагоберт Енглендер защо е избрал точно неговия параход, той казва, че параходът носи името на славянски генерал Йозеф Радецки и за него това е добро предзнаменование. Но ако капитанът реши да прави някакви проблеми на четата, то той ще бъде принуден да отмъсти за отвратителната случка на кораба „Германия“ девет години по-рано. Така че накратко това е историята на тихия подвиг на този скромен врачанин Никола Войводов. Интересното е, че през 1938-а инициативен комитет пренася костите на войводата от Рущук, Русе, в църквата „Свето Възнесение“ във Враца, а по случай 100-годишнината от гибелта на Никола през 1967-а останките му са пренесени в родната му къща във Враца, част от етнографския комплекс „Нешовата къща“ в града, където са и до днес и всеки може да ги посети и да се поклони пред тях."

История, която може би не чуваме толкова често, колкото имената на най-познатите ни революционери, но която заслужава да бъде помнена. Защото зад всяко име от онова време стои човек - с неговите мечти, страхове и надежда за по-добър живот и свободна България. А Никола Войводов остава част от историята на Враца и от онази памет, която ни напомня, че свободата никога не е била даденост.