Не сравнявайте детето с другите

Днес в рубриката "Децата на фокус" ще обърнем внимание на нещо, което вероятно се случва във всяко семейство. Децата растат, учат се, правят грешки, постигат успехи и постепенно изграждат представата си за самите себе си. А в този процес много важна роля имат думите на родителите и начинът, по който те реагират на това, което детето прави.

Понякога, без дори да се замислим, даваме за пример друго дете. Сравняваме братя и сестри, съученици, приятели. Казваме, че някой се справя по-добре, учи повече или е по-дисциплиниран. Обикновено зад тези думи стои желание да помогнем - да мотивираме детето, да го насърчим да се постарае. Но едно и също послание може да бъде чуто по различен начин от възрастния и от детето. Това, което за родителя е опит да покаже пример, за детето може да прозвучи като "Не съм достатъчно добър". Как влияят постоянните сравнения върху самочувствието на децата? Могат ли наистина да ги мотивират и как да ги насърчаваме, без всяко тяхно действие да се превръща в оценка? По тези въпроси разговаряме с психолога Яна Гъркова.

"Много ни се иска на нас като родители детето да чуе посланието, което ние искаме да му отправим. Обаче преводът в детското съзнание звучи по коренно различен начин. Детето чува не инструкция за поведение, а директно послание за своята стойност. То чува: „Ти с този си вид не си ми достатъчен, не си достатъчно добър, за да ме зарадваш.“ И започва да възприема себе си като по-необичан, по-недостоен, по-неоценен. Вместо да чуе „вземи пример от брат си“, то чува: „Брат ти е по-добрият от теб. И аз обичам него повече.“ За съжаление, сравнението не мотивира и това е една илюзия за мотивацията. Сравнението може да роди една външна амбиция, но тя не се захранва от желанието на детето да успее, а по-скоро е захранена от неговата тревожност и от страха му да не бъде отхвърлен, не толкова от личния му интерес към темата, към която родителят му е насочил вниманието. В дългосрочен план обаче то абсолютно прокарва пропаст в самочувствието на детето и то започва да изгражда така наречения външен център на контрол, което означава, че се ориентира не спрямо собствените си нужди и възможности, а спрямо това какво другите правят и какво другите казват за него. Можем, вместо да му кажем „Бъди като Петър“ или „Виж брат ти как си подреди стаята, без да му казвам нищо“, да се фокусираме само и единствено върху детето, тук и сега, такова, каквото е то. И вместо да насочим вниманието му към провала, да насочим вниманието му към успеха. „Виждам, че днес си положил повече усилия. Леглото ти изглежда прекрасно.“ И това стимулира напредък. Детето чува, че усилията, които е положило, са оценени такива, каквито са."

Сравнението може да изглежда като малък и невинен начин да подтикнем детето да се старае повече. Но за него посланието понякога е съвсем различно - че някой друг е по-добър, а то самото не е достатъчно. Може би затова е важно да гледаме не толкова към това как се справят другите деца, а към самото дете - към неговия напредък, усилията му и начина, по който се развива. И понякога едно "Виждам, че се стараеш" може да означава много повече от "Виж как го прави другият".