Човекът зад кадъра: Историята на фотографа Николай Георгиев

В "Професия-хоби" ви срещаме с Николай Георгиев от Лом - човек, който през годините е живял и на други места, но в крайна сметка отново се връща край Дунава.

Николай е на 31 години, бил е учител по математика, а днес работи като митнически сътрудник в завод за профили и тръби. И ако се чудите как всичко това се съчетава с фотографията - всъщност именно тя е онова занимание, което го следва през годините.

За първи път хваща фотоапарат още в началото на 2000-те. После има периоди, в които не снима, но фотографията отново се връща в живота му и остава. Днес Ники снима пейзажи, портрети, събития и архитектура, но признава, че най-много го привличат портретите - заради човека зад лицето, историята му и онези малки следи, които животът оставя по него.

А Лом, разбира се, присъства особено силно в снимките му - Дунавът, старите къщи, рибарите, лодките, мъглите, есенните пътеки… Дори една стара лодка край Видин се оказва част от фотографските му истории.

Има и една снимка, която започва с чисто любопитство към стар обектив, но завършва с приятелство с човек, когото Ники нарича Чичо Цеко - господин с огромен мустак, винаги облечен в черно, който се превръща в герой на един от любимите му портрети.

А може би най-хубавото в неговата история е, че за добрата снимка не е задължително да имаш най-скъпия фотоапарат. Понякога е достатъчен един телефон, правилният момент и човек, който умее да го види. Защо точно фотографията остава толкова години до Ники и какво търси той, когато натиска копчето?

"Моята история с фотографията всъщност има няколко начала. Първият момент беше, когато родителите ми позволиха да ползвам семейния фотоапарат, който беше лентов. Това е било около 2001–2002 година. Тогава ми хареса самото снимане. После, като тийнейджър, ми подариха дигитален компактен фотоапарат. В училище имахме и кръжок по фотография, видеография и графичен дизайн и там нещата се задълбочиха. След това имах период от няколко години, в който не снимах. Започнах работа в една ломска книжарница, а началникът ми беше фотограф. Тогава фотографията отново се върна в живота ми и така е до ден днешен. Ако броим от първия път, когато съм хванал фотоапарат, вече са около 24–25 години, макар и с прекъсване. От всички жанрове портретната фотография ми е най-присърце. Това се дължи най-вече на самия човек отсреща - историята му, белезите по лицето му, откъде са се появили, как животът го е превърнал в това, което е сега. В портретната фотография намирам най-много отговори на нещата, които ме вълнуват. За мен обаче е важно да се каже, че не е задължително да имаш професионален фотоапарат, за да направиш интересна снимка. Стига да има какво да уловиш и нещо да те впечатли, дори с телефон в ръка можеш да направиш хубав кадър... За мен фотографията остава важна точно заради това - снимките остават и след нас. И за следващите поколения е хубаво да видят на тях усмихнати, ведри хора, а не намусени. Така че нека бъдат усмихнати", разказва Николай.

И явно точно това е интересното при хората - че често имат повече от една страна, а понякога най-неочакваната се оказва най-интересната.

От математиката до митническите документи, от заводските профили и тръби до портретите, Дунава и старите ломски улици - при Ники професията и фотографията са две доста различни страни на един човек. А ние ще продължим да следим какво успява да улови с фотоапарата си и какви истории има зад кадрите му.