"Иново разказва" историите на хората от селото, за да не бъдат забравени

Инициатива събира историите на жителите на видинското село Иново, за да не бъдат забравени. Зад "Иново разказва" стои Нина Александрова - един от младите жители на Иново, избрали живот в селото пред този в града, счетоводител по образование и координатор на фондация "Искам бебе"-Видин по призвание. 

Инициативата "Иново разказва" дълго време била само идея, която Нина решава да превърне в реалност преди дни. Целта ѝ е да събере живите истории на хората от родното си село, които след време да издаде в книга или да представи в изложба.

"Аз съм избрала да остана да живея там, където съм израснала – село Иново. За мен семейството и родът имат голямо значение. Всеки човек трябва да знае откъде идва, кои са били хората преди него, как са живели, какво са преживявали и какво са оставили след себе си. От известно време имам една идея, която много ми е на сърце. Нарекох я "Иново разказва“. Искам да събера спомените на хората от село Иново: какво е било селото едно време, как са живели хората, какви са били техните семейства, училището, читалището, празниците, трудът, нивите и градините, как са се женели, как са се обичали, как са си помагали, какви истории са се случвали. Ще се срещам с хората и ще разговарям с тях. Искам да чуя техните лични спомени и разкази, защото вярвам, че именно те са живата история на едно село. Някои от тези истории никога не са записвани, а ако не ги съхраним сега, може след време те просто да изчезнат. Ще търся хората, които пазят тези спомени, но искам всеки, който има какво да разкаже, да се чувства поканен. Ако някой има стари снимки, писма, документи, предмети, свързани със живота на Иново, бих искала те да намерят място в моята история. Мечтата ми е един ден от тези разкази да се роди книга, архив, изложба или музейна сбирка – нещо, което да остане за хората след нас. Искам да съберем не просто факти за Иново, а човешките истории за тях. За мен това е начин да свържем поколенията. Тези преди нас са оставили нещо на нас, ние днес имаме възможност да го запазим и да го предадем нататък. Не искам да мислим само за днес, искам да имаме онази дългата мисъл – да мислим за това, което ще остане след нас. Защото едно село не е само територията, не са само къщите и улиците му. Едно село са хората, техният живот, техният труд, тяхната памет и дух. Не пиша история за миналото, опитвам се да спася от забравата хората, които са го живели. Искам след 20, 50 или 100 години някой да може да чуе гласа на човек от Иново и да разбере как сме живели, какво сме обичали, какво сме преживявали и какво сме оставили след себе си. Защото бъдещето започва от това, което днес решим да не забравим. Не само да живеем в Иново, а да оставим следа в Иново. Иново има минало, има памет, но Иново има и бъдеще.“

Хората познават Нина от местната земеделска кооперация, където повече от 15 години е била счетоводител. Знаят я и с работата ѝ като координатор на фондация "Искам бебе" във Видин. Канят я в домовете си и споделят спомените си, даряват документи, снимки. Предложили ѝ дори булчинска рокля

"Хората приемат "Иново разказва" много емоционално. Радват се, впечатлени са и най-вече ме насърчават да продължавам. Много от тях ми казват, че досега в Иново не е правено нещо подобно – някой да ги потърси, да седне до тях и просто да поиска да чуе техните спомени. Мисля, че точно това най-близко ги докосна – че някой иска да ги чуе и да покаже, че техният живот и техните истории имат значение. Проектът започна на 15 септември – първия учебен ден. Неслучайно избрах тази дата. Първият ми разговор беше със семейство учители – Кирил и Христина Върбанови, които са съпрузи от вече 60 години. Христина тогава – Христина Маринова, е от Сопот, а Кирил е от Иново. Запознават се като студенти в Пловдив и именно там започва тяхната любовна история. По-късно идват да живеят в Иново, създават семейство и започват да преподават в местното основно училище. Кирил ми разказа за своите баба и дядо, за родителите си, за години като учител, за сватбата си в Иново, за читалището, за живота на селото от онова време. А историята вече има и своите материални следи. Получих снимки и грамоти за принос в читалищното дело, а Христина ми обеща да ми подари своята булчинска рокля. Тя е ушита от майка ѝ в Сопот, която е била майстор-шивач. При нея са идвали и заможни хора, за да им шие дрехи. Така една рокля ще се превърне в история не само за едно семейство, не само за занаята, а в история на едно време. Когато отивам при хората, не обичам да ходя с празни ръце. Това съм го научила от моята баба – баба Верка, светла ѝ памет. Когато влизам в чужд дом, трябва да нося нещо от сърце. Затова нося домашни курабийки, за мъжете – бутилка вино, а за дамите – цветя от моята градина. А ако нямам цветя, както и баба ми е казвала, може да занеса само едно добро послание. Важното е да прекрача прага с уважение, с добро и с благословия. Защото за мен тези срещи не са просто интервюта. Аз отивам на гости при хората и заедно се връщаме назад във времето към един живот, който постепенно изчезва, но който заслужава да бъде запазен. Ако някой има снимка, писмо, документ, предмет или просто спомен, който иска да сподели, нека се свърже с мен. Нека го запазим заедно, защото Иново има минало и това минало е в хората, а аз просто искам само да помогна то да не бъде забравено."

За да популяризира инициативата, Нина споделя колаж от снимки. На него са нейните баба и дядо, младо семейство, празнуващо своя сватбен ден, и на едно бебе, което всъщност е самата тя. Така събира миналото, настоящето и бъдещето, защото смята, че хората от Иново трябва да гледат на родното си село не само като на мястото, в което живеят, а и като на връзка между поколенията преди и тези, които ще дойдат. За тях трябва да остане следа, събрана и записана от "Иново разказва".