Предавания

Интервю

Мадлен Аспарухова-Цекова с ново отличие за разказ

Интервю с Мадлен Аспарухова

петък, 2 октомври 2026, 16:15

Мадлен Аспарухова-Цекова с ново отличие за разказ

СНИМКА: Goldylux Photography

Размер на шрифта

Мадлен Аспарухова-Цекова е автор на разкази. С нея сме говорили за писането, за героите, които измисля, но и за онези истории, които понякога сякаш сами намират пътя си до нея. Мадлен има зад гърба си няколко литературни отличия, а през последните години нейни разкази печелят награди в различни национални конкурси. Само преди време ви разказахме и за първата ѝ награда в конкурса "Яна Язова“, а преди това - и за отличието ѝ в конкурса "Дядо Йоцо гледа“. Поводът да я потърсим отново е награда за разказ. "Вещицата от горната махала" получава специална награда в Националния конкурс "Иван Вазов" на Академия "Знание". И още от заглавието човек започва да се пита коя е тази вещица и каква история стои зад нея.

В центъра на разказа е Катя - млада жена, която остава сама точно преди сватбата си, след като бъдещият ѝ съпруг избягва с друго момиче. Вместо обаче историята да остане просто разказ за предателство и разбито сърце, Мадлен ни отвежда в едно село, в което слуховете, суеверията и страхът бързо превръщат една наранена жена в нещо като легенда. Има баба, последна къща в горната махала, чакали, червени конци, чесън по вратите и една жена, която постепенно се променя. А зад всичко това всъщност стои много човешка история - за болката, за силата и за начина, по който едно момиче намира себе си отново.


"Аз много обичам да пиша за жени. Много. Мисля, че сме много по-интересни и като литературни герои даваме много по-голямо поле за развитие на въображението – за действия, мисли, емоции, въобще за каквото се сетиш. Много исках да напиша историята за една предадена жена, която след това не е точно предадена и не е точно слаба. Исках разказ за жертва, която да не е от името на слабата жертва, да не говорим за предадената просто като за статичен герой, на който му се случват разни неща...Самата Катя никога не беше замислена да бъде само жертва. Тя беше главният герой, а самата случка в началото на разказа – това любовно предателство – трябваше просто да бъде подтик към това да открие своята истинска същност. Да си даде сметка, че тя може би никога не е пасвала в това общество, може би винаги е била по-различна и може би това е било причината да открие вътрешната сила и да погледне малко навътре. Знаем, че едно истинско порастване, една истинска трансформация винаги се случва отвътре навън... Имах късмета преди 10 години в живота ми да прекарам време на село – в моето село Гъмзово. Някак си селото никога няма да си тръгне от мен и винаги ми е било приятно да се връщам там – и сега чисто физически, и с писането си да му дам значимото. Освен всичко друго, селото е благодатно на суеверия, различни ритуали, поговорки. Традициите са по-силни на село, няма какво да говорим. Беше и доста благодатна среда за развитието на подобен тип сюжет", разказва Мадлен.


"Вещицата от горната махала"

Всички се прекръстиха, когато седмица преди венчавката Камен избяга с момиче от другото село и остави Екатерина. Селото, което трескаво се готвеше за сватбата на две от любимите си деца, сега притихна. Хората, така свикнали с празниците през лятото, сега скърбяха за смъртник, който само на няколко километра от тях се бе превърнал в съпруг. С Катя се отнасяха като с вдовица – прегръщаха я, успокояваха я, предлагаха ѝ помощ и някак инстинктивно криеха, ако бяха щастливи. В този край беше прието хем да не натрапваш щастието си, хем да не го излагаш на опасност. Младите булки се чувстваха гузно и избягваха Катя, майките прегръщаха децата си една идея по-силно, когато тя бе наблизо. Един дядо веднъж подметна, че миналото лято са се пазили от шарката, а тази – от тъгата и само той се смееше на ония, които се отнасяха с чуждото нещастие като със заразна болест.
Катя потърпя още малко на шептенето зад гърба ѝ, пък си взе багажа и се премести да живее при баба си в горната махала. Баба ѝ живееше в последната къща на края на селото. Като малка не обичаше да ходи там, защото нощем не можеше да спи от воя на чакалите и защото всички смятаха баба ѝ за вещица. Колкото и да я беше страх от чакалите, сега се страхуваше повече от яростта, която се надигаше в гърдите ѝ и която може би онези жени, дето пазеха децата си от нея, усещаха. Набожната ѝ майка не можеше да разбере колко освирепяло е всяко парче от сърцето ѝ, но баба ѝ я прие с отворени ръце, направи ѝ супа, зави я с овчи кожи и няколко месеца гледаше Катя като болна.
Когато Катя отново слезе в селото, всички забелязаха, че е отрязала дългата си плитка и забрадката ѝ едва прикриваше късите кичури. Една комшийка на баба ѝ, същата, дето твърдеше, че е откраднала млякото от кравата ѝ , казваше, че видяла Катя да реже дългата си коса и че се била зарекла да не пуска отново косата си, докато не получи възмездие. Селото се прекръсти още веднъж. Някои вързаха червени конци на децата си, други окачиха чесън на входната врата и ходеха в църквата все по-често. Дядо Поп изчете толкова молитви за уроки тая зима, колкото не бе чел през целия си живот. Родителите на Камен зарекли и него, и младата му невеста да носят постоянно игла в джоба си. Слуховете за Катя жужаха като кошер зимата, пролетта, че и лятото. И после спряха. Животът си продължи постарому, както си беше свикнал.
Щяха да минат години. Бабата от последната къща щеше да почине, а старата мома, която остана там след нея щеше да се превърне в поредния образ от фолклора на селото и никой нямаше да обръща внимание на пребрадената ѝ коса. Децата нямаше да се страхуват от нея, а бившите ѝ приятелки щяха да започнат да я поздравяват и да гледат на нея с една особена смесица между съжаление и завист.
Някъде по това време родителите на Камен щяха да донесат вест, че жена му все сънувала пеперуди. Толкова се била фокусирала тя в тия пеперуди, че започнала да се страхува от тях, побъркала се, нито можела да помогне в полската работа, нито да излезе лятото. На баячка били ходили, поп викали да опее дома – нищо. Малко след Еньовден най-малкото им момиче щяло да отиде с баба си и дядо си на полето, да се заиграе встрани и да тръгне след една пеперуда. Толкова бързо щяло да тича детето, че нямало да може да спре, когато пеперудата прелетяла над близката река…
Никой не повярва, че Катя има нещо общо с това, но когато я видяха отново, тя не носеше забрадка, а кестенявите ѝ къдрици вече падаха до раменете.


А на Мадлен пожелаваме още много истории, които да намират своите читатели и своето място.