|
Шестата неделя след Неделя подир
Въздвижение, Църквата
насочва нашето внимание към онези моменти, чрез които ние ставаме не
свободни, а роби на страстите, похотите и съблазните. Христос изцелява
обладан от легион бесове човек. Той му дава свобода и радост, както чрез
това го предлага като пример на самите нас за сила Божия, промисъл и
съвършенство, а и за мисионерско служение.
"Иди си, иди си от нас,
иди си от нашите предели!" - казвал народът,
който предпочел това, що му било по-скъпо: богатството, стадата, спокойния
живот пред здравето, изцелението на човека; иди си - Ти ни отнемаш това,
което ни е по-скъпо от човека... "Иди
си от нас" - казвал Великият Инквизитор. Ти ни пречиш да строим
земното добро, пречиш ни да обезпечим с щастие безмълвното, безответно
стадо; иди си! Ти ни откриваш пътища, по които твърде трудно ще им бъде да
вървят...” "Иди си от нас!“
- казвали вождовете на еврейския народ пред лицето на Пилат. А щом Ти Сам
не си отиваш, нека силата - земната, грубата сила ни избави от Теб... и се
обръщали към Пилат със словата: "Разпни,
разпни Го", за да не звучи повече по нашите улици тази страшна
проповед за безусловната, кръстната любов, това безумие за кротостта и
смирението, самоотречението, любовта, отдаваща всичко; защото няма нищо
по-ценно от човека…
И през цялата история звучи този вик: "Иди
си! Ти стоиш на нашия път към благополучието, към безгрижието, към
забравата..." Това казва през цялата история човешкият род. А ние? Нима ние
единствени, с малка шепичка ученици не изричаме и никога не сме казвали
пряко или косвено тези страшни слова? Нека си спомним притчата Христова за
овците и козлите. Нима не е идвал при нас човек в нужда, и нима не сме му
казвали "Иди си"? Човекът не е имал какво да облече, но ние сме му
отвръщали: Износени дрехи нямам, а
нови, хубави, разбира се, не мога да ти дам - иди си! Не се ли е
приближавал към нас просяк и не сме ли му отговаряли, държейки в чантата
купената храна: "Всичко похарчих,
не мога да ти дам нищо..." От чантата нищо не сме извадили, от
портмонето нищо не сме дали; казали сме: "Иди си..." Или просто, което може би е още по-страшно,
нарочно не сме го видели, минали сме покрай него, плъзнали сме поглед така,
че той е знаел, че сме го видели, но че за нас той не съществува, от
битието сме го прогонили в небитието...
Случва се и крадец, и престъпник да
почука на вратата ни: направо от затвора съм, трябват ми малко пари, трябва
да се облека, за да намеря работа... И колко пъти такъв човек е чувал от
мнимия вярващ: "С такива като теб
не общувам - иди си!..." Колко пъти се е случвало, че трябва да се
посети болен в болницата - но не! Там може да се заразиш, там по-добре е да
не се ходи! Нека той върви по своя път - а от моя - да си иде!...
Така е било и някога, когато в
декемврийската нощ възрастният мъж, който водел със себе си младата
бременна Майка, чукал на всички врати витлеемски; но нито една врата не се
отворила. У нас е тихо, у нас е топло, ние сме се събрали цялото семейство
- чужд не ни е нужен; търси си друго пристанище, иди в онази пещера, в онзи
подслон, където бедняците държат своя вол, осел: иди си от нас!... И така е възможно да дадем безкрай
образи, примери, не от чуждия живот - от своя, от моя, от вашия... И така
постъпили с Христа; а нима Спасителят не ни е казал: "Каквото сте сторили на едного от тези
малките - Мене сте го сторили?" Значи на Него сме казвали: "Иди си!Ти ни лишаваш от това,
което ни е по-скъпо от Твоето присъствие и присъствието на тези, които Ти
толкова си възлюбил, че за тях си дал Своя живот, Своята страшна
Гетсиманска нощ, Своето телесно разпятие, оставеността от Бога на кръста;
всичко това ми е безразлично: Ти ги обичаш така - не аз..."
Ние не сме викали: "Разпни, разпни
Го", но нима когато човек умира от глад, когато човек се измъчва в самота,
когато е изоставен, когато няма място за него сред хората, както за Христа
не се намерило място даже да умре в град Йерусалим, - нима това не е
прикованост към кръста, не е разпятие, не е смърт на изоставеността, бавна,
често горчива смърт, когато преди тялото ще умре вярата в човека и вярата в
Бога, ще умре и угасне надеждата, ще помръкне и умре любовта...
Ето за какво ни говори тази притча, с
която толкова сме свикнали; целият този разказ води към това, което е било
казано на Христа в момента, когато Той е явил Своето състрадание и
милосърдие, и любов и Божествена сила: "Иди си, Ти ни отнемаш земното, а небесното не ни е нужно."
Да си спомним словото на Спасителя и да се опомним: "Търсете първом Царството Божие и всичко
останало ще ви се придаде." Не ще се отнеме, но ще намери своето
място там, където небето е на земята и ще бъде тогава пълнота. Амин.
|