Сбогувахме се с несъизмеримия поет, преводач и публицист Кирил Кадийски 

Днес се състоя поклонението пред Кирил Кадийски в църквата "Свети Седмочисленици" в София. Глъчта на суматохата ни напомни за несъизмеримия поет, преводач, публицист и преподавател, който си отиде онзи ден, на 31 август, на 78 години. Културният му принос е неоспорим. Бил е и член-кореспондент на академия "Маларме" във Франция.

Със свещ в ръка и с миризмата на тамян изпращаме саркастичния общественик с пиперлив език. Светът на френските и руските поети като Виктор Юго, Шарл Бодлер, Борис Пастернак и много други е достижим на български благодарение на него. Но покойният литературен критик Светлозар Жеков, с когото пише биографичната си книга "Разговор", казва, че в България Кадийски не получава официалното признание, което заслужава.

За признанието в България неговият  приятел от над 40 години, професорът по руска литература в СУ "Св. Климент Охридски" проф. Людмил Димитров каза, че не ние решаваме кой ще остане, а времето. Добави и че: "Кирил Кадийски е най-превежданият ни автор навън. Той получи много награди навън, чуждата награда е обективна, той се вписваше в чуждия контекст и запълва някакво бяло поле там. В него откриват нещо необходимо. В България признанието е малко особено. И за радост не ние решаваме, а времето, кой ще остане и кой – не. Има една хубава мисъл, която съм чувал от него, прочел я беше отнякъде. Тя е следната: "Винаги първите от едно време седят на втори ред."

Преводачът Иван Тотоманов, който е работил заедно с Кадийски в "Народна култура", споделя за него: "Той беше член на Съюза на преводачите, но не на Съюза на писателите. Особен човек и това му беше хубавото." Литературоведът и културолог старобългарист проф. Христо Трендафилов от Шуменския университет: “Той правеше сам аналогии с поета Кирил Христов. Кадийски не беше скаран, имаше много приятели, ама хаплив език имаше, да."

Дълбок поклон пред Кирил Кадийски, неговите "небесни концерти" ще продължават да звучат чрез личната му поезия и чрез преводите му. Пиесите на Молиер също оживяват на сцените ни с неговия почерк. Нетърпимостта му към равнодушието пламти в публицистиката му.