Вълчи дни и вълчи нрави

Въпреки че като градски хора повечето от нас са виждали жив вълк само в зоопарка, когато свие студ и зафучи снежна виелица, все ни се причува вълчи вой и си представяме скитащи свирепи глутници… Дори да не е съвсем така, със сигурност свързваме вълка и името му със заплаха, жестокост, студ, смъртна опасност. Казваме "вълчи нрав", "вълчи времена", "влизам в устата на вълка", "овълчиха се". В народния традиционен календар има и Вълчи дни.

Вълчите дни или Влъчки празници, Въчляци, Волкови дене, Дзверини дни на най-много места в България се отбелязват в началото на февруари. Времето не е случайно избрано. Това е един от преходните моменти в традиционния календарен цикъл. Преходът от зима към пролет е смятан за време на хаос, в което злите сили са особено активни. За да се предпазят и да помогнат на реда и животворната сила на слънцето да се възцарят на земята, хората са извършвали различни ритуали и са спазвали определени забрани.

В предаването "За думите" етнолингвистката проф. Мария Китанова посочва, че отношението на предците ни към вълка е двузначно. От една страна той е създание, свързано с отвъдния свят. Образът на вълка предхожда представата за вълколака – вампир, претърпял метаморфозата от човек до вълк. От друга страна, вълкът, смятан за тотемно животно от прабългарите, символизира сила, борбеност, смелост. Личните имена, идващи от думата "вълк", са били доста разпространени сред предишните поколения, а днес са запазени най-вече във фамилиите Вълков, Вълчев, Вълканов, Куртев, Борисов и др. В активна употреба са немалко устойчиви съчетания, пословици и поговорки, в които вълкът присъства най-вече с образа си на опасен и коварен звяр.

Чуйте разговора с проф. Мария Китанова в звуковия файл