Весислава Антонова: Живеем във века на смъртта на истината

Как и защо медиите нарушиха не един журналистически стандарт при отразяването на "Случая Петрохан" и какво препоръчва в позицията си Комисията за журналистическа етика? Коментира в "Мрежата" по програма "Христо Ботев" Весислава Антонова, преподавател по журналистика в УНСС, член на Комисията.

Къде сбъркахме

"Хората да не си мислят, че медиите сега са започнали да грешат. Медиите от доста време се изкушават да грешат – особено по казуси, които имат силно емоционално въздействие върху обществото на всякакви нива. Защото тук става дума за смърт. Групова – на шестима души. Това е трагедия. Ние го наричаме "казус" и най-вероятно след време в учебниците ще бъде определен като казус, но с днешна дата не можем да не го наричаме трагедия.

На всичкото отгоре сред тези шестима души има дете. И становището на етичната комисия беше провокирано още повече от това, че когато става дума за дете, което е част от такава трагедия, има стандарти, които не бива да се прекрачват – да се идентифицира през име, през място, където живее, през възраст, семейство и т.н.

Логично е близките на загиналите да са ядосани, уязвени, да страдат, да са съсипани, гневни – всички определения, които се сещаме. Логично е те да искат да разказват на медиите. Не е тяхна роля да се пазят от това – те търсят справедливост, искат яснота, искат всичко да стане прозрачно. Роля на медиите е да ги пазят. Да не прекрачват границите на приличието.

Тезата: "Когато има дефицит на информация от страна на институциите,  работа на медиите е да я дадат"

"Има друга точка в професионалната етика, написана в Етичния кодекс – че когато има сериозен обществен интерес, ние не можем да мълчим. Предполагам, че това често ни кара да грешим. Журналистическите разработки и журналистическото участие са оправдани дотам, докъдето могат да подпомогнат процеса на постигане на истината. Всички имаме интерес от тази истина.

Най-драстичният пример – майката на загинал беше накарана да покаже личната си карта в ефир.

Това беше върхът на айсберга. Най-грубата грешка, в която медиите сбъркаха.

И в интерес на истината – тук изразявам лична позиция и не обвързвам колегите си от Комисията за журналистическа етика – аз с особен интерес следя дали Съветът за електронни медии ще се самосезира по този казус. Защото ако го подминем, ако не му обърнем внимание, той ще се превърне в норма. Хората ще си помислят, че е нормално да се случва. А не е. Тук става дума за лични данни. Дори Законът за радиото и телевизията казва – има член, който забранява на медиите да разпространяват информация, свързана с личния живот и личните данни на гражданите. Тук е спорният въпрос – дали е станало със съгласието на жената, или без нейното съгласие, или се е наложило това нещо. Но близките на жертвите няма как да се пазят сами, медиите трябва да ги пазят.

Когато не обърнем внимание на нещо, когато не го обсъждаме, когато не говорим за него, грешките се превръщат в норма. И ние си мислим, че "така може", а то така не може."

Това е така и с разкриваемостта на убийствата, между другото. Затова сме свидетели на тази информационна мъгла, в която сме. Защото ние сме в една такава мъгла, откъдето от всякъде излизат версии, включват се лични данни, хора, коментари, хаос."

Гостите внушаваха версии

"Медиите не трябва да правят внушения. Когато нямаш никакви факти, нямаш друга гледна точка, да наливаш масло в недоверието на хората през ефира – радио, телевизия, печатни или онлайн медии – е контрапродуктивно за медиите. Защото хората престават да им вярват. И ние насила ги отклоняваме от класическите медии, които трябва да следват стандартите, и ги препращаме към нещо още по-лошо – социалните мрежи, алтернативните източници и т.н.

В тази държава има разделение на властите. И работата на журналистиката не е нито да бъде прокурор, нито съдия, нито следовател. Тя може да бъде само посредник между институциите и хората – медиатор, медия – да настоява, да притиска институциите, а не пострадалите хора в конкретния казус и тези, които са уязвима група. Защото те са уязвими.

Към тези хора трябва да проявиш малко повече емпатия и да помогнеш на процеса – те не могат да се защитят по никакъв начин. Отгоре на всичко тези хора вече не са живи и за тях може да се говори всичко. Върху тях всичко може да се изсипе.

Но дори в правото има една максима: всеки е невинен до доказване на противното. Не можеш да слагаш безразборно присъди, когато фактите още не са ясни, когато няма отговор на най-важния въпрос – защо това се е случило. Ние сега само изследваме как. "Защо?" – този въпрос няма отговор.

Когато има дефицит на информация от институциите, медиите се изкушават да заместват ролята им. Да правят свободен прочит на "четвърта власт", който дори ги принуждава да грешат.

Изборът на "експерти"

"Изборът на експерти също е избор. Също е решение и също трябва да се прави отговорно. Когато каниш някого в студиото, ти имаш очаквания за това, което той би казал, и посоката, в която би те отвел.

Искам да кажа, че освен Етичния кодекс на журналистите и стандартите, по които работим, и останалите професионални общности имат етични кодекси – на психолозите, на лекарите, дори на хората в съдебната система. И ако те също погазват собствения си етичен кодекс в ефира на медиите, имаме двойно погазване на етиката. Защото тези анализатори, за които говорим, очевидно отдавна са забравили какво е етично поведение по отношение на ролята, в която са поканени – като психолози, политически анализатори, представители на МВР или съдебната система. Тук трябва да съзнаваш какво говориш – още едно ниво на съзнаване.

Да не говорим, че тези предавания се правят от екип. Там има редактор, продуцент. Има обсъждане – кой да влезе, кой да не влезе. Журналистът се подготвя за този ефир.

И ако той влезе с усещането, че сега тук ще зададе едни въпроси, които да хвърлят светлина… А те не само че не хвърлят светлина, а предизвикват още по-голям хаос в случая.

Какво стига до нас, като граждани? Най-големият проблем за мен, който е трупан с години, е – и дори текстът ми, който открих в "Капитал" от 2015 година, е озаглавен "Когато медиите не са на страната на хората". Но най-страшното нещо, отвъд конкретния ни разговор, е че в България през последните години има огромен процент случаи, които не са разкрити. Хората са загинали, ние си казваме: "Ето, тях ги няма, един вид – какво да натискаме повече", но истината не е достигната. Това са случаи на хора, които са били убити при различни обстоятелства или загинали, и ние не сме разбрали, случаят не е затворен, не е завършил, и вече никой не пита за него. Затова виждате, че общественото недоволство достига до такава степен, че хората искат дори международна проверка – каквато аз не съм убедена, че на този етап е възможна."

Ключовото за нас като журналисти е да се пазим от това да бъдем внушители.

"Не да не си вършим работата, не да не задаваме неудобните въпроси, а да си даваме сметка кои са важните въпроси. Ако държавата беше на мястото си, може би нямаше да има такъв тип трагедия. Важно е обаче медиите да не се държат като държавата, а да са на страната на хората и да задават по-добрия тон от държавата."

Политизиране на темата – политически партии са педофили

"Бихме могли всички да се подхлъзнем по политизирането на тази тема. Подхлъзнали сме се вече. Според мен медиите не трябва безкритично да стават мегафон на политически сказания. В трудна ситуация сме. Защото аз много добре знам, че ако медиите не отразят определено нещо, политиците ще кажат, че ги цензурират.

Живеем във века на смъртта на истината. В ситуация, в която доминира наративът на хибридната война. Един от най-големите наративи на хибридната война е, че медиите "за нищо не стават", "не си вършат работата". А това не е вярно. То се прави целенасочено, за да подкопае доверието на хората в медиите.

Но в такива критични моменти медиите спомагат за този тип говорене. И когато тези думи са казани безконтролно, дори от трибуната на парламента, честно казано – аз бих се замислила дали трябва медиите наистина като мегафон да ги излъчват. Или ако го правят – поне да не е с безкритичен тон. Все пак да има някакъв критичен контекст."