Между идентичностите: "Нина Роза" на Женевиев Дулуд дьо Сел

"Нина Роза" на Женевиев Дулуд дьо Сел не дава лесни отговори, дори не се и опитва. Вместо това предлага пространство – за съмнение, за тишина, за онези въпроси, които остават задълго в нас.

Филмът, отличен със "Сребърна мечка" за сценарий на "Берлинале", вече се срещна с българската публика на 30-ия "София филм фест", като ще има още една прожекция на 19 март от 15.30 в Дома на киното.

Историята проследява съдбата на Михаил – емигрант от България, който от десетилетия живее в Монреал и отглежда дъщеря си Роза. Призован да удостовери автентичността на картините на осемгодишно дете от българско село, той се завръща не просто към родното си място, а към едно болезнено натрупване на спомени. Срещата му с Нина и творбите ѝ се оказва професионално предизвикателство, но и личен разлом.

Темата за паметта, миграцията и връщането към корените не е фон във филма, а органична част от характера на персонажа. Михаил е човек с повече от една идентичност – нещо, което режисьорката изследва не теоретично, а през конкретни човешки истории. Вдъхновението идва от реален човек – бащата на нейна приятелка, който напуска родината си и никога не се връща. По-късно към това вдъхновение се присъединява и личният опит на Галин Стоев. Татралният режисьор, който от години живее извън България, влиза в ролята на специалиста по френско и съвременно изкуство.

Паралелно с това "Нина Роза" отваря и друг, на пръв поглед различен въпрос – за автентичността в изкуството. Образът на детето художник също е вдъхновен от реален случай – дете-чудо, станало популярно в интернет. Но зад сензацията стои съмнението чие е изкуството – на детето, на възрастните около него или на самата история, която го обгръща?

"Къде е стойността – в самата картина или в разказа зад нея?", пита режисьорката. В този въпрос се оглежда и съвременното изкуство, в което концепцията често е толкова важна, колкото и самото произведение.

И тук линиите се пресичат. Както Нина не може да бъде отделена от историята си, така и Михаил не съществува извън своята. Миналото не е нещо, което остава назад – то е активен участник в настоящето.

Женевиев Дулуд дьо Сел не търси заключения.

"Опитвам се да поставям отворени въпроси", казва тя.

Най-важният от тях може би е свързан с идентичността – като нещо многопластово, противоречиво, понякога болезнено. В края на филма Михаил не намира решение, а по-скоро достига до състояние на приемане – на различните си "лица", както ги нарича режисьорката.

Тази чувствителност към нюанса е и позиция. В свят, в който разговорът често се разпилява в крайности, киното за Женевиев остава пространство на "сивото". Място, в което можем да обитаваме чужд живот за един-два часа и да излезем от него с повече разбиране.

"Имаме нужда от емпатия", подчертава тя, като вярва, че киното е един от инструментите, които могат да я създадат.

Това се усеща и в работата ѝ с актьорите. Вместо да ги "контролира", режисьорката им дава пространство да внесат себе си – собствените си преживявания, уязвимости, памет. Така образите се разширяват отвъд сценария.

Затова "Нина Роза" е и филм за грижата – не само към другия, но и към себе си. Без да издава финала, Дулуд дьо Сел насочва вниманието към въпрос, който би отекнал у всеки: "Погрижих ли се добре за теб?".

Навярно именно в тази тиха вътрешна проверка се случва истинското действие на филма. Не на екрана, а в зрителя.

Цялото интервю на Таня Димова с Женевиев Дулуд дьо Сел чуйте в звуковия файл. Преводът е на Ивелина Митева.