"Любоф", която не се случва, но ни държи живи

В градината на "София филм фест", между жеста на засаждане и мисълта за киното като жив организъм, проф. Ивайло Христов говори за любовта – не като абстракция, а като болезнено отсъстващо и същевременно неизбежно присъствие. Актьорът и режисьор получи "Наградата на София" на Столична община в рамките на 30-ото издание на фестивала. Отличието му беше връчено от директора на дирекция "Култура" Биляна Генова преди прожекцията на най-новия му филм "Любоф" в кино "Люмиер".

С присъщата си скромност и иронична дистанция Христов продължава да изгражда своята траектория – на артист, който не просто наблюдава човека, а го разбира отвътре. За поколения студенти в НАТФИЗ той е повече от преподавател – той е ориентир. А в киното му личи същата тази дълбочина: фин психологизъм, усет към абсурда и неизменното присъствие на трагичното зад смешното.

"Любоф" е част от една условна черно-бяла трилогия след "Каръци" и "Страх". Филмът, вдъхновен от пиесата на Алексей Слаповски "От червения плъх до зелената звезда", е изграден като мозайка от осем истории – фрагменти от срещи, разминавания и почти случващи се любови. Това е кино за липсата – за онова, което "малко не достига" и така превръща човешките отношения в територия на несигурност и самота.

"Просто исках от различни гледни точки да я видим тази любов с "ф" накрая. Така имах възможност да надникна зад повече прозорци, повече хора, повече гледни точки. Струва ми се, че този подход може да даде по-цялостен поглед на проблема, защото любовта все по-рядко като че ли се случва, някак си се разминаваме – а нещо да стане, и то не става", разказва Ивайло Христов.

Филмът му не предлага утеха, но предлага разпознаване. В неговия свят любовта е винаги на прага – възможна, но неосъществена. И именно в това напрежение се ражда онова особено чувство за хумор, което проф. Христов отстоява като своя естетика. Зрителят ясно вижда, че смешното е като интуиция за абсурда, зад който стои трагизмът.

Тази линия – между смеха и болката – е основна в "Любоф". Тя не е просто художествен избор, а начин на мислене за света. Любовта тук е преживяване, което в момента на случването си изглежда крайно и съдбовно, а по-късно – почти нелепо.

"Да, в един момент ти идва да се убиеш, да се хвърлиш и да потънеш в морето завинаги, но като минат няколко дни, започваш да гледаш с усмивка на всичките тези преживявания, на тези мисли", казва режисьорът.

Според Ивайло Христов липсата на любов не е просто лична драма – тя е обществено състояние.

"В днешния ден, особено сега, любовта е нещо, което адски липсва на този свят", допълва той.

Тази липса се материализира и във визуалния образ на филма – "мъртвия град", в който героите съществуват, но не живеят истински. Черно-бялата естетика не е носталгия, а осъзнат избор – тя оголва лицата, прави вътрешния свят видим, премахва разсейващото.

"В черно-бялата среда лицето на обекта се откроява, там можеш да видиш неговите мисли, чувства, които освен че са в него, но те по някакъв начин и комуникират със средата около него", твърди Ивайло Христов.

Той е повлиян от Джим Джармуш, от чешката нова вълна и страрото италианско кино, а филмът му следва една осезаема Брехтова линия. Вдъхновен от пиесата на Слаповски, "Любоф" има вертикална градация. Движението в историите тръгва от низините към върховете в човешкия живот. Той качва зрителите в един черно-бял омнибус и ги отвежда към мрачния град, в който любов няма, но много им се иска да има.

"Любоф" обаче се превръща и в пространство на срещи – между поколения актьори, между театър и кино, между традиция и съвременност. Във филма участват както утвърдени имена, така и студенти на проф. Христов – продължение на неговата дългогодишна мисия да дава път на младите.

Виждаме познатите вече Елеонора Иванова и Ясен Атанасов, но също така и Теодор Кисьов – друг студент на проф. Ивайло Христов. Участие взима и една непрофесионална актриса – Снежина Здравкова, която прави силна епизодична роля. Своите персонажи в "Любоф" изграждат и Иван Бърнев, Владимир Карамазов, Вяра Коларова, Красимир Доков, Кристина Янева, Мариана Жикич, Меглена Краламбова и Наталия Дончева.

Отвъд всичко това остава едно просто, почти наивно твърдение, което звучи като финал и като начало:

"Няма нищо по-хубаво от това двама човека да се обичат, независимо от раса, религия или всякакви такива тъпи граници или червени линии", категоричен е Ивайло Христов.

И може би именно в това се крие смисълът на "Любоф" – не като отговор, а като покана. Покана да си припомним, че дори когато любовта не се случва, тя продължава да бъде мярка за човешкото. Филмът на Ивайло Христов не просто разказва осем истории за любов, той кани зрителите на разговор. А разговорът винаги започва от необходимостта да чуем другия, да го видим.

Таня Димова разговоря с Ивайло Христов, докато той засажда червенолистен явор във филмовата градина на "София филм фест" – чуйте целия им разговор в звуковия файл.