Автор:
Таня Димова
Новина
понеделник 6 април 2026 12:15
понеделник, 6 април 2026, 12:15
Йордан Ръсин в сериала "Мамник"
СНИМКА: ФС/"Мамник"
Размер на шрифта
От популярността на Камен Почекайн в "Мамник" до вътрешния глас на подземния човек – Йордан Ръсин преминава през два свята, които сякаш стоят в противоположни полюси, но се срещат в едно: нуждата да бъдеш чут. В "Кино с думи" актьорът говори за границите между видимото и скритото, между бързата разпознаваемост и дълбокото, често неудобно говорене на човека от подземието.
Образът на Камен Почекайн, който Ръсин вижда като първичен, но чист човек, макар и с лека доза критика, придоби един особен живот – отвъд екрана, отвъд сериала, в меметата, в репликите, в ежедневния език. Това някак естествено поражда въпроса кой всъщност притежава образа – актьорът, който му вдъхва живот, или публиката, която започва да живее с него.
СНИМКА: ФС/"Мамник"
"Това е все пак персонаж, образ, който е уголемен по някакъв начин" – казва Ръсин и веднага очертава границата между себе си и изградения от него свят. – "Всичко се случва във възприятието на публиката."
Тази свобода на възприятието обаче има различни измерения в киното и в театъра. Ако екранът позволява дистанция и многократно връщане, то сцената изисква абсолютна отдаденост в настоящето.
"Живото е безценно и е съвсем друго" – подчертава Йордан. – "Друго случване е човек с човека да общува"
В тази мисъл се съдържа не само разликата между изкуствата, но и философията за самото присъствие – тук и сега, в споделеното време.
Не е изненадващо, че именно въображението стои в основата на този процес. Ръсин го описва като естествено продължение на детското:
"Ние сме като деца, които си играят с въображаеми същества."
Йордан Ръсин в моноспектакъла "Викове от подземието"
СНИМКА: artitude
В театъра това въображение се превръща в колективен акт – режисьорът "подпалва" актьорите, а те заедно създават "едно колективно въображение, което да работи за обща посока". И тогава, в тази споделена фантазия, се появява онова, което Йордан нарича "електричество" – магията на сцената.
Същата тази магия присъства и в моноспектакъла "Викове от подземието" с режисьор Стоян Радев, където Ръсин се среща с Достоевски не като интерпретатор, а като проводник.
"Този подземен човек може да излезе за малко" – обяснява той, - "и срещата с този текст, който предизвиква въображението ти на съвсем други нива, можеш да го използваш като някакъв проводник, като някакво пречистване, като катарзис."
Но този катарзис не е еднопосочен – той се случва едновременно за актьора и за публиката, в едно общо пространство на споделяне. Тук се появява и парадоксът: желанието да говориш и страхът от собствените думи.
"Почнах да говоря – не ми се говори. Ще говоря до края", както казва героят му в моноспектакъла.
В този вътрешен конфликт се разкрива и дълбокото разбиране за човешката природа – противоречива, парадоксална, едновременно силна и крехка.
"Същество двукрако и неблагодарно. Това двукрако, неблагодарно същество ще си измисли най-долната гадост, само и само за да си потвърди, че хората все още са хора. А не клавиши на пиано."
Това определение дава героят на Достоевски във "Викове от подземието", а Йордан Ръсин го описва като човек, който е готов да плати високата цена за свободата – той унижава сам себе си и си проси ритника, но казва онова, което всички мислим, но ни е страх да признаем.
Йордан Ръсин в моноспектакъла "Викове от подземието"
СНИМКА: @artitude
Неговите персонажи често "търсят светлината, но потъват с обратна сила". Самият Ръсин е на мнение, че във всеки от нас живее по един подземен човек. Актьорът, за когото най-важното е представлението да се получи добре и никога да не се превърне в дезертьор, съществува истински както там, където заснетото остава, макар засега да смята, че е натрупал малко от него, така и там, където изчезва всяка вечер – на театралната сцена.
Никога не е изпитвал страх от смяна на попрището, Най-големият му страх се крие другаде – не в промяната на посоката, не в липсата на роли, а в загубата на самата способност за игра.
"Много ме е страх да не си изгубя желанието за игра… трепета да го няма", признава той. Страх, който парадоксално поддържа жив този трепет.
В крайна сметка разговорът с Йордан Ръсин не е просто разговор за роли, за кино или театър. Той е разговор за състояние. За това да бъдеш "тук и сега". За това да влизаш в чужди светове, без да губиш своя. И за това, че истинската игра започва там, където свършва сигурността.
Целия разговор на Таня Димова с актьора чуйте в звуковия файл.
По публикацията работи: Росица Михова
Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!