Имърсив спектаклите между тялото, избора и отговорността

Има едно място, в което сцената престава да бъде граница. Там зрителят не стои в тъмното, а влиза в светлината – не като наблюдател, а като участник. Именно в тази зона на споделен риск и споделена уязвимост се движи работата на хореографите и танцови артисти Коста Каракашян и Емилия Тончева – артисти, за които съвременният танц е не просто форма, а език за най-трудните въпроси на съвремието.

Поводът за разговора в "Какво се случва" е юбилейният десети сезон на танцовата трупа Karakashyan & Artists – път, започнал от едно съвсем реално пространство за имърсив спектакъл: кухнята.

"Кухня" беше един голям експеримент за трупата", каза Коста Каракашян, който е артистичен директор на трупата, в отговор на въпроса „Какво от онзи първи опит в "Кухня" остана като ДНК във всичко, което правят днес?". Спектакълът съчетава танц, театър и кулинария, работи с всички сетива и се ражда по време на пандемията за малки групи зрители. "Да сме на един дъх разстояние от публиката" – тази близост остава като основен принцип в работата на трупата.

Тази близост обаче изисква нов тип присъствие.

"Веднага можем да усетим реакциите на всеки човек", обяснява Емилия Тончева. Това е начинът, по който артистът влиза в подобен тип преживяване, в което границата между сцена и публика изчезва. За разлика от класическата сцена, тук няма дистанция, няма безопасна рамка.

"С езика на тялото се учим да даваме знаци и да водим хората", допълва тя, като подчертава, че това е "не просто преживяване, а споделено преживяване".

Именно в тази споделеност се появява и социалното измерение на работата им. В спектакли като INSERT COIN / PLAYER ONE темите са насилието и дигиталната зависимост. Те са преведени на езика на тялото, подобно на работата в спектакъла "Почти като теб".

Коста Каракашян говори за създаването на "капан за публиката" – ситуация, в която зрителят неусетно се превръща в съучастник.

"Можеш да избереш кой от персонажите да оцелее и кой да загине", казва той. Изборът не е абстрактен – той е телесен, личен, неудобен.

Тук е и една от най-съществените линии – границата между естетика и отговорност.

"Естетиката е ключ, който може да отключи последващия разговор", разяснява Каракашян. За него тя е начин да достигнеш до по-широка публика, но и отговорност посланието да "удари в десетката".

"Търсим мост между това да празнуваме живота и да говорим за него във всичките му аспекти", допълва Емилия Тончева.

Но когато зрителят е вътре, рискът е неизбежен. Последният участник в творческия екип винаги е публиката. Спектакълът се променя с всяко представление, защото човешката реакция не може да бъде напълно предвидена. Тази непредвидимост става още по-осезаема извън България. След участия в Люксембург, предстои Египет и Сърбия.

"Културният контекст задава други възможности", отбелязва Тончева. Различните публики тестват границите по различен начин.

Това е много важна стъпка не само за нашата трупа, а за цялата сцена на българския съвременен танц – да покажем, че в България се създават качествени проекти, които за служават своето място на международната сцена.

Това отбеляза Коста по повод пътя на трупата между София и европейската сцена, а и не само.

Юбилейният сезон, реализиран с подкрепата на Министерството на културата, събира знаковите загалвия на трупата и проследява развитието ѝ от експерименталните имърсив формати в нетрадиционни пространства до международно турне.

И все пак – има ли универсален език?

Отговорът сякаш се крие в самото тяло, което, независимо от контекста, носи памет за уязвимост, страх и желание за връзка.

Не е случайно, че в спектакъла "Silent Technicians" фокусът пада върху "невидимите" – хората зад сцената. "Тихата невидима работа" се превръща в драматургия, в опит да се даде глас на онези, без които изкуството не би съществувало.

В свят на непрекъснат поток от образи и информация въпросът остава: може ли изкуството да ни разтърси? За Коста Каракашян и Емилия Тончева отговорът е в самия акт на създаване.

"Важно е да мога да събудя любопитството, как може това да повлияе на човека отсреща" – казва той. А тя допълва:

Хората трябва да си позволяват да творят.

В това навярно се крие и смисълът на този тип изкуство – то създава ситуации, в които въпросите стават неизбежни. Защото понякога най-силното преживяване не е това, което виждаме, а това, в което се оказваме въвлечени.

Повече за спектаклите от десетия сезон на трупата, част от които са и "В нейния глас" и "Приказки в Космоса: Неземни тайнства", за датите и местата, на който може да ги гледате, както и за селекцията на Moving Balkans Showcase, едно от най-значимите събития за съвременен танц на Балканите – чуйте от разговора на Таня Димова с Коста Каракашян и Емилия Тончева в звуковия файл.

Информация за всички представления може да откриете тук.