Уроците по джаз на вокалиста JD Walter – когато опитът говори

Нюйоркският вокалист, преподавател и композитор ДжейДи Уолтър (JD Walter) е широко признат като един от водещите джаз певци на своето поколение, известен със своя неповторим "опушен", мек и изравнен глас, виртуозни импровизаторски умения, интригуваща авторска музика и нестандартни интерпретации на джаз и поп стандарти. Неговата преработка на песни на The Beatles, Stevie Wonder, Michael Jackson, например, напълно преобръща представите за това как може да звучи един "джаз кавър". В кариера, обхващаща повече от 35 години, Уолтър е концертирал в престижни джаз клубове и фестивали в САЩ, Европа, Близкият изток и Централна Америка, включително над 80 турнета в Русия. Постоянно присъствие на нюйоркската сцена, която е споделял с големи имена в джаза като Dave Liebman, Billy Hart, Tom Harrell, Kurt Elling, Taylor Eigsti, Eddie Gomez, Bob Dorough, Nicholas Payton, Mark Murphy и много други. Има издадени 10 албума като лидер, участва в над 100 други звукозаписни проекта и понастоящем е част от каталога на лейбъла Arkadia Jazz. Най-новият му албум – компилация от стари и нови композиции – се казва "Without A Net". Преподавал е дълги години в Prins Claus Conservatorium (Нидерландия), както и в институции като The New School, Queens College и City College, Ню Йорк. JD Walter работи активно през последната година с неговия ученик от Гронинген – младият български джаз вокалист Даниел Николов. Двамата разработват иновативна платформа за онлайн обучение по джаз пеене – "The Jazz Vocalist Odyssey" – която съвсем скоро се очаква да бъде достъпна. В нея JD е събрал и синтезирал целия си опит от неговата кариера както на вокалист, така и на преподавател.

Българската публика имаше възможност да се потопи във вокалния и композиторски свят на JD Walter, по време на двата ексклузивни концерта през април в столичния In The Mood Jazz Club, а на сцената с него музицираха забележително българското трио Антони Дончев (пиано), Васил Хаджигрудев (контрабас) и Стефан Горанов (барабани). Майсторските му класове за певци след това пък предложиха ценни практически съвети и демонстрации за всеки желаещ да вникне по-надълбоко в свободата на джазовата интерпретация. Свобода, която за да бъде в услуга на вокалиста, е нужно да бъдат усвоени определени моторики що се отнася до поддържането на ритмичния пулс в музиката и чуването на хармонията.

Малко преди първия концерт на JD Walter, Весела Морова от програма "Христо Ботев" се срещна с него за дълъг и съдържателен разговор, в който вокалистът разказва за живота и кариерата си с неговата типична директна откровеност. Събраните мисли, които се усещат и като ценни житейски и професионални уроци, прочетете тук:

Весела Морова: Мисля, че това е първото ти гостуване тук. Вече направихте репетиция с музикантите за предстоящите концерти – как мина? Чух, че има и "гронингенска връзка" между теб и част от бандата.
JD Walter: Беше наистина приятна изненада. Първо – репетицията мина чудесно. Пианистът е изключителен – Антони Дончев. А после, когато ми изпратиха имената на басиста и барабаниста, осъзнах, че това са мои бивши студенти от консерваторията в Гронинген, където съм преподавал. Беше страхотно да се видим отново – мисля, че не бяхме се срещали от 15-16 години.

В. М.: Все още ли водиш часове там? Работил си и с Даниел Николов.
JD Walter: Да, преподавал съм на Даниел. Но приключих преди около година – бях в Prins Claus Conservatorium 15 години, което е напълно достатъчно. В началото бях гост-професор – имаше ротация от осем преподавателя от Ню Йорк, та ходех четири пъти годишно. После това се сведе до два пъти, а с времето самата програма се измени.

В. М: В биографията ти прочетох, че си учил в Университета на Северен Тексас (University Of North Texas) – една от престижните джаз школи в САЩ. Там ли започна да се занимаваш сериозно с джаз пеене?
JD Walter: Това е изключително училище. Всъщност първото в света, което създава джаз специалност – още през 1946 г. Катедрата е огромна – има 12 биг бенда и 3500 студента. Специфично е, че това е университет – освен музика изучаваш и академични дисциплини като физика, езици… което си беше предизвикателство. Но не бих казал, че там започнах с джаза. Пеех джаз още на 13-14 години по клубове в щата Пенсилвания. Честно казано, дори не исках да следвам музика – струваше ми се странно да уча нещо, което вече правех. Имах по около шест участия месечно и това ме устройваше. Но да го кажем така – макар и тогава да не съм го осъзнавал, съм имал нужда от образование. И то се случи на етапи. Общо взето получих страхотно джаз образование и преди университета, и по време на него, и след това – с много и различни учители.

В. М: Изобщо може ли да има край джаз образованието?
JD Walter:  Много хубав въпрос. Не – ние непрекъснато учим. След като завърших университета продадох всичко, което притежавах, и заминах за Нидерландия да уча при Deborah Brown – прекрасна джаз певица от Канзас Сити, която тогава живееше в Нидерландия. После, когато се върнах обратно на Източния бряг (East coast), учих известно време с Pat Martino – известен джаз китарист, записвал за Blue Note Records. Продължавах да се обучавам формално и неформално - четях, изследвах, търсех.

В. М: Откога си професионален певец?
JD Walter: От шестгодишен. Пеех в професионален момчешки църковен хор в англиканската епископална църква. После бях приет в едно от двете интернатни училища в САЩ за такъв тип хорове. Пътувахме непрекъснато, записвахме с Лондонския симфоничен оркестър, със Smithsonian Institution, с членове от операта "Метрополитън". След това гласът ми се промени и трябваше да напусна. А и честно казано, бях в бунтарски период спрямо родителите си – те обожаваха класическата музика, а аз пък се насочвах към джаза. Наблегнах на барабаните за няколко години и просто изчаках гласът ми да се стабилизира отново.

В. М: Често чувам, че класическата музика е в основата на джаза и преди да свириш джаз е добре да имаш класическия фундамент. Съгласен ли си?
JD Walter: Донякъде. В теоретичен план – да. Няма "джаз теория" като отделна система – има една теория, а джазът просто акцентира върху определени нейни аспекти. Аз имах класическо музикално образование, а дори и днес ходя на уроци при оперна певица – тя е като мой "фитнес треньор" за гласа и е завършила The Juilliard School. Чрез разгряване и вокални упражнения поддържам гласа си в оптимална форма. Не чувствам нужда да уча при джаз певци, това не би било много умно, освен ако не става въпрос за надграждане в теоретичен аспект и за прилагане на тази теория към джазовата вокална практика.

В. М: Какво научаваш за гласа си бидейки на сцената, което няма как да се научи в репетиционната зала?
JD Walter: Джазът е преди всичко интерактивно изкуство. Разговор. Всяка вечер водим разговор – с музикантите и с публиката. Импровизацията в естеството си е разказ и всичко това, което преживяваш и ти влияе в личния живот се пренася и на сцената. Когато имаш публика – всички тези емоционални неща се отразяват в нея и връщат обратно към теб – нещо, което не може да се случи в репетиционната стаичка. На сцената има обратна връзка – емоционална, енергийна. Получаваш реакция, вибрация, отражение. Това липсва, когато си сам. Представете си да се упражнявате да целувате сами вкъщи – няма как да получиш същия емоционален отговор.
Нещо, което трябва да култивираме а въображението. Когато си на сцена разказваш за нещо, което ти се е случило или за нещо, което трябва да си представиш, че ти се е случило. Ще бъдеш убедителен само ако си развил въображението си, нали? Наскоро водих майсторски клас именно за това – как се тренира въображението и реализира музикалното намерение. Трудна, но много важна тема.

В. М: Като си говорим за въображение, как и кога получи вдъхновение да пишеш собствена музика? Можеше ли да си останеш певец на джаз стандарти цял живот?
JD Walter: Можех, да. Но още като дете опитвах да композирам, но трите ми сестри тогава ми се подиграваха и ми казваха, че всичко, което пишех е ужасно, и това ме беше отказало за дълго време. После в университета поднових тази дейност докато развивах уменията си да свиря на пиано. Срещнах приятел, с когото пишехме заедно. И си казах: "Да, искам да бъда автор на песни". И така започнах постепенно – написвах 5 песни, показвах ги на приятелите си, те ме критикуваха, после написвах още 5, те пак ме критикуваха, но все пак харесваха някои елементи. Най-накрая започнах да пиша неща, които да си харесвам изцяло. Това е умение, което се изгражда – трябва да измислиш много лоши песни, за да стигнеш до добрите. След като завърших университета и след като бях учил с Deborah Brown в Нидерландия, джазът ми беше поомръзнал, явно защото се бях потопил дълбоко  в него за дълго време. Започнах да пея в група за прогресив рок – само авторска музика. Това не беше типичната рок банда – пеехме в четиригласна хармония, репетирахме много интензивно и сериозно и свирихме на фестивали и в клубове из целия Юг в Щатите. Тук вече имах поле да се изявя като автор – пишех музика и групата веднага я свиреше. Това бе наистина страхотно и ми даде увереност в композирането.

В. М: Тогава ли започна да записваш музиката си в албуми?
JD Walter: След като приключих с рок бандата и се завърнах на Източния бряг, започнах да пея много по клубове – по шест-седем вечери в седмицата. Аранжирах джаз стандарти, но исках да пея и моите неща. Първите ми два албума имаха по две авторски песни. Следващият три, следващият четири и така до най-новият ми албум, който има шест авторски от общо осем песни. И това сякаш е начинът, по който трябва да се подходи в джаза. Не искате първия ви албум да съдържа само авторска музика, защото е важно чрез нещо познато публиката да разбере стила ви, посоката, подхода към джаза. Да види вашия прочит на познатото. Аз мога да си позволя оттук нататък да правя изцяло авторски неща, защото ако някой иска да разбере гледната ми точка и мястото ми в света на джаза, може да си пусне първите ми албуми.

В. М: Как подхождаш към майсторските класове?
JD Walter: Предпочитам малки групи – до 12 души. Така има истинска интерактивност. Ако е голям клас от повече от 25 участници, аз само демонстрирам без те да получават обратна връзка. А с по-малката група можем спокойно да прилагаме на практика различните концепции и да вникнем, в това, което има нужда от подобрение. Работим върху фундаментите: какво е суинг, как да разбера дали суингирам, как да бъда добър в ритъма. Целта е не да бъдеш горе-долу добър, а да владееш напълно основите на ритъма и след това с тях да подходиш към импровизацията. Използвам импровизацията и пеенето на балади като отправни точки за учене и напредване в джаза. Също така се опитваме да се освободим от страха. Винаги. След това можем спокойно да се отдадем на същината на музиката, която е предаването на емоция. Когато излизам на сцената, не искам да мисля за техниката – тя трябва вече да е усвоена на подсъзнателно ниво. Връщам се към аналогията с целувката – ако мислиш за техниката си през цялото време, значи правиш цялото нещо грешно и не можеш да се отдадеш на емоцията. Практическите неща са за репетиционната. Когато пея, искам да предам послание на публиката. Не искам да слушам певец, който не вярва в посланието, което пее. Винаги ще предпочета несъвършен глас с намерение и посока пред перфектен глас, но изпразнен от съдържание и емоция.

В. М: Променял ли се е вкусът ти към вокалния джаз през годините? Кои бяха твоите ранни вдъхновения и кого слушаш днес?
JD Walter: Определено се е променял. В началото бях силно потопен в бибоп традицията – певци като Babs Gonzales, Nat King Cole Trio в по-игривия му период, ранната Betty Carter. Също така Lambert, Hendricks & Ross, Eddie Jefferson, King Pleasure. После бях очарован от развитието на Betty Carter и това много ме вдъхнови – тя излизаше извън рамките и вървеше в по-непредсказуема посока. Имам слабост към артисти, които рискуват, които прекрачват граници и са извън шаблона – като Ursula Dudziak или Bobby McFerrin. С Боби дори се познавахме години преди да стане световноизвестен – взимал съм го от летището, откривал съм за негови концерти. Бих казал - колкото по-експериментиращ и изследващ е един артист, толкова по-малко вероятно е да сте чували за него. Разбира се, минал съм през всички големи – Sarah Vaughan, Carmen McRae… По-късно открих и Bob Dorough, с когото съм работил – той беше и мой ментор. Написал е много джаз стандарти, като "Devil May Care", например. Свирил съм и с други известни вокалисти - например с Mark Murphy, с Kurt Elling, с Tierney Sutton. Кърт, между другото, не бих нарекъл новатор – той е по-скоро носител на традицията, олицетворение на това как звучи джаз вокалът в класическия си вид. Честно казано… не обичам чак толкова много певците. Колкото и да ги ценя, на ми харесва да съм част от техните клики – сякаш са още в гимназията. И това не ми е интересно. Предпочитам да съм сам с кучето си.

В. М: Това съвсем не звучи зле.
JD Walter: Никак даже. Ако трябва да избирам – кучето ми или компания от певци… винаги ще избера кучето.

В. М: Напоследък прекарваш време с новия си образователен проект за джаз вокалисти – The Jazz Vocalist Odyssey. Самата дума "одисея" предполага дълго пътуване – това значение ли е закодирано в заглавието?
JD Walter: Хубавото нещо на вокалното джаз изкуство е, че то няма край. Не съществува моментът, в който да кажеш "справих се", "готов съм", "приключих". Това е процес, който продължава до края на живота ти. Що се отнася до платформата – ако някой работи системно с нея, това е като двугодишен университетски курс. Материалът е сериозен. Част от него бях започнал като книга, но после се появи възможност да го превърна в онлайн платформа. И тук Даниел Николов изигра ключова роля – мой студент от Prince Klaus Conservatorium (Нидерландия). Заедно структурирахме, подредихме, организирахме всичко. Без него нямаше да се справя.

В. М: Вече стартира ли платформата?
JD Walter: Да, стартира през януари, но още доизчистваме детайли. Едва наскоро започнахме и по-сериозна промоция. Процесът е бавен, но постоянен. Информацията вътре е ценна, не защото "откриваме топлата вода", а защото на мен самия ми беше изключително трудно да стигна до тези знания когато аз израствах като джаз вокалист. Имаше неща, които никой не ми каза – а сега чувствам отговорност да ги споделя. Имал съм много успешни ученици, които подписват с лейбъли, печелят конкурси като "Sarah Vaughan Jazz Vocalist Competition". Всички те са усвоили тези фундаментални принципи. Имам и 10–11-годишни ученици, които вече са овладели нещата, които преподавам, но които аз научих много по-късно в живота си. Това показва колко ценна е методиката, на която се базира обучителната платформа.

В. М: Сам ли стигна до тези принципи или чрез учителите си?
JD Walter: Първоначално – чрез опита. После, в Университета в Северен Тексас беше вторият важен период за мен. Нямаше специалност "вокален джаз", затова учех едновременно класическо пеене и джаз ударни инструменти. По-късно ме поканиха да бъда първият студент в новата вокална джаз програма. Озовах се сред инструменталисти и трябваше да усвоявам материала на тяхното ниво и да уча с тяхната скорост. Това беше трудно. Трябваше да намеря начин бидейки певец да мисля като инструменталист – без да имам клавиши или бутони, както при инструментите. Именно тези търсения са в основата на моята методика.

В. М: От кои инструменти си се учил, особено що се отнася до импровизацията?
JD Walter: Мисля, че първо трябва фундаментално да обясним какво е импровизацията. Къде се случва тя? Импровизацията се заражда в мозъка. И просто чрез координацията на пръстите тя излиза навън, например чрез тромпета или саксофона. Въпросът е как да развием тази способност – първо да чуем импровизацията в главата си и да си я представим, и после тя да се материализира чрез гласа или чрез пианото, или чрез тромбона, или чрез барабаните? Също така трябва да разберем как импровизацията се е развила исторически. Защото ако тя се е развила по определен начин във времето, защо и ние да не се развиваме по същия начин? Трябва да разгледаме методите, които музикантите тогава са използвали. Има причина това изкуство да е било популярно тогава и има причина да не е популярно сега. И някои от тези неща са като тайни - тайните, които всички пропускат, когато учат в университет или дори в музикално училище. Те пропускат есенцията на това за какво е тази музика и за какво е импровизацията. "Каква е целта? Какво се опитвам да направя тук? Откъде идва музикалният ми език? На какво базирам това, което правя?" Защото ако дори половината певци и инструменталисти имаха отговори на половината от тези въпроси, щяхме да имаме много по-добра музика.

В. М: Какво съзнателно усилие си положил, за да развиеш слуха си за джаз? Защото ние, вокалистите, нямаме инструментална опора, използваме само ушите си. И понякога мисля, че това е едно от най-трудните неща – да се ориентираш в сложните хармонии. Може ли всеки да развие джаз слух? Колко време ти отне?
JD Walter: Инструменталистите имат възможността да упражняват звуци, акорди и хармонии чрез повторение на инструментите си. Първото нещо, което правят, е да се научат да го свирят, преди да се научат да го чуват, било на духов инструмент, на пиано или на бас. Те могат да повтарят механично, но ние вокалистите всъщност трябва първо да чуваме, в което е и трудността. Има ли начини да се научим на това без да свирим на инструмент? Абсолютно. Ще имаш ли полза, ако свириш на инструмент? Да, и особено много помага пианото. Не е нужно да си страхотен пианист, но пианото визуално ни дава основа, върху която можем да стъпим. Когато преподавам много от тези джаз концепции, карам хората да си представят клавиатурата на пианото в главата си. Всеки може в рамките на година да изгради основите на чуването на хармонията. Целта е да можем да чуем, изпеем и да изсвирим всяка джаз конструкция и освен това да си я обясним в главата – това ни прави завършени музиканти. Не просто добри, а завършени. Музиката идва първо от мозъка и  инструменталистите не бива да подхождат обратно на тези процеси. С други думи те трябва да свирят нещата, които чуват, а не да изсвирят нещо механично и после да го чуят и анализират.

Понякога стигаме до почти невъзможни за изпяване неща – като "листовете от звук" на John Coltrane или бързи пиано пасажи, при които си казваш: "Как изобщо мога да изпея това?" Може би там става трудно. Когато стигнеш до този проблем, това вече е следващо ниво. Но фундаментално трябва да можем да изпеем всичко, което бихме изсвирили. Не обратното.

Методът Suzuki при инструментите е такъв, при който детето се учи да свири това, което чува. Не учи колко диеза или бемола има дадена тоналност. Учи се да създава звуците на инструмента си, които му се изпяват или изсвирват. И това е най-важният първи урок. Има страхотни музиканти, които не могат да четат или пишат ноти. Един известен пример е Chet Baker. Той не е можел да чете ноти и дори е бил късан по теория в училище, но е чувал всичко и е можел да го изсвири и това вероятно го е направило по-добър музикант.

В. М: Сега си на 58 години. Поглеждайки назад си постигнал толкова много през десетилетията. Какво би те направило щастлив през следващите, да кажем, 10 години?
JD Walter: Имам още музика, която искам да напиша. Имам още албуми, които бих искал да направя. Имам идеи за създаване на устройства/модули за музикални ефекти. Имам и написан сценарий за джаз сериал, който бих искал да реализирам. В него разказвам за конкретно преживяване, което съм имал с известен човек. Да, има много неща, които бих искал да направя.

В. М: И също така, предполагам, да продължаваш да свириш из Ню Йорк и по света.
JD Walter: Все повече ме изморяват пътуванията. Това лято ще съм на турне месец и половина – Русия, Гърция, Чехия, Словакия, Австрия, Унгария… уморявам се само като ги изреждам. Харесва ми да спя в собственото си легло, да готвя в собствената си кухня. Вече не съм млад. Не ми трябва да излизам и да правя лудории. Мисля, че бих предпочел да пътувам на периоди от една до две седмици най-много. И нямам нищо против да го правя веднъж месечно. Просто не искам дълги периоди на отсъствие. А и в днешно време стана почти невъзможно да се изкарват пари като музикант, защото буквално ни издърпаха чергата изпод краката ни със Spotify. Вече не печелим от продажба на CD-та. Може би от плочи, но кой носи плочи? Десет албума са доста тежки. Преди носех по 100 CD-та със себе си и имах производители в различни страни – ако свършеха, веднага печатах нови. С тези пари финансирах албумите си. Сега това го няма. Плащаш за социални мрежи, за какво ли не. Имаше златен период за CD-тата – и той приключи.

В. М: Все още ли се вълнуваш, когато отидеш в нова страна, пред нова публика?
JD Walter: Вълнувам се да свиря навсякъде и по всяко време. Ако имам концерт в Ню Йорк тази вечер, ще съм също толкова развълнуван, колкото и тук в София. Искам да споделям идеите си и начина, по който виждам музиката, с публиката. Ако им хареса – чудесно. Ако не – няма какво да се направи. Но се надявам да им хареса и групата да си прекара добре. Малко съм егоистичен в този смисъл – първо искам ние, групата, да се забавляваме. Публиката става свидетел на това и после, надявам се, го споделяме с нея. Просто обичам да концертирам. Тук (In The Mood Jazz Club) е хубаво място – уютно, не е стерилно. Има страхотно пиано, много добра озвучителна система. Всички условия са налице. Така че – да, вълнувам се.

В. М: Предпочиташ малки интимни пространства или големи концертни зали?
JD Walter: Концертните зали са за пари, не за удоволствие. Свирил съм на големи концерти, джаз фестивали – ужасен звук, далечна сцена. Искам да усещам публиката близо, да се потя върху тях (смее се).

В. М: Кратък съвет към джаз вокалисти или начинаещи, които живеят далеч от "родината" на джаза – САЩ?
JD Walter: Те имат интернет. Аз нямах интернет, когато бях малък. Сега в много страни, в които пътувам, хората стават превъзходни музиканти само от YouTube. Има достъп до видеата на най-добрите музиканти, на най-добрите преподаватели. Защо да ходят в Ню Орлиънс? Защо да ходят в Ню Йорк? Всичко вече се намира в дома им.

В. М: Какво може да ги накара да станат от дивана и да отидат да се упражняват?
JD Walter: Не мога да дам мотивация на никого. За мен работеше това – да се влюбя не в себе си, а в звука като цяло. Не е нужно да имаш скъпо оборудване – миксер, микрофон, слушалки, reverb ефект, различни ефекти. Защо мислите, че всички обичат да пеят в банята? Точно заради начинът, по който чуват гласа си, отразен от стените. Това действа вдъхновяващо в повечето случаи. Още един източник на вдъхновение са записите на великите джазмени. Макар и нищо да не може да замени музиката на живо, в тези записи има огромно количество информация.

В. М: JD, благодаря ти много. Беше удоволствие.
JD Walter: Удоволствието беше мое. Много ми беше приятно да се запознаем. Благодаря за поканата!

За гостуването на JD Walter сме благодарни на базирания в Гронинген обещаващ млад джаз вокален артист Даниел Николов, който откри със собствен сет за глас и лууп машина двата концерта на JD. Чуйте какво той сподели пред Весела Морова за познанството му с JD и за това какво е да се намираш между джаза в Нидерландия и джаза в България.

Цялото интервю на Весела Морова с Даниел Николов може да чуете в звуковия файл.

Всички броеве на предаването Jazzissimo може да слушате в платформата Бинар.