Деца със синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност в учебна среда

Ако в последните седмици повече хора у нас са се заинтересували какво е ADHD или СДВХ (синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност), то несъмнено е заради успеха на певицата Дара в конкурса "Евровизия". Заглавието на неин албум съдържа съкращението на латиница, а самата тя споделя в свои интервюта, че има симптомите на СДВХ.

Разбира се, не всички, диагностицирани с този синдром, имат шанса да "докажат" по толкова ярък начин, че той не е пречка за високи постижения и успех. Случаят обаче логично навежда на въпроса дали, ако децата със СДВХ бъдат диагностицирани навреме и с тях се работи по подходящ начин, те не само няма да бъдат "в тежест" на системата, но могат да развият потенциала си в много по-голяма степен.

В рубриката "Всичко за образованието" по темата разговаряме с Ася Стоянова, председателка на сдружение "Нетипичен ум" и с училищната психоложка Биляна Леонова.

Ася Стоянова: "Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност е състояние, което се наблюдава в световен мащаб в между 3-5% в някои държави, тук вече зависи от начин на диагностика, до 10% от  децата и до 7% от възрастните хора…"

Много хора смятат, че това са глезоти, зле възпитани деца, родители, които не умеят да поставят граници, и са оставили децата си да правят каквото искат и ето сега тия деца попадат в училище, развалят дисциплината и пречат на учителите.

"Изключително лоши, изключително вредни митове. Ние не можем да си позволим 3-5% от нашите деца да бъдат натикани в ъгъла заради тези абсолютно неверни митове, които битуват. Първо, СДВХ не е болест, не е поведенческо разстройство, не е възпитателен проблем, не е лоша дисциплина, не е включително прекомерна употреба на екрани, въпреки че екраните, както при всяко дете и при всеки възрастен, могат да засилят симптомите, негативните прояви, особено при децата с този синдром. СДВХ е невроразвитийно състояние. Това е 70% до 80% синдром, който е генетично обусловен. Това е начин, по който мозъкът функционира. То не е болест, която да се лекува, просто по този начин функционира мозъкът на децата и на хората със СДВХ. Затова той не подлежи на лечение, а подлежи на терапии за развитие на екзекутивните функции, които страдат от това, което в мозъка на тези деца и тези хора работи по различен начин…

Много е опасно самопоставянето на диагноза, т.е. човек, който да чуе оттук-оттам, че има такова състояние и да каже, о, да, и аз го имам,  защото не мога да се съсредоточа, и аз се разсейвам, и аз не мога да се организирам. Това самодиагностициране води думите, че това е модерна болест и че едва ли не всички страдаме от хиперактивност на днешно време заради екраните, дълбоко неверни и погрешни схващания. Диагностиката е работа на специалистите."

Какво се случва с тези деца, когато влязат в училище?

"Ще говоря за масовия случай. Онези педагози, които се справят с или без познание, защото го носят в сърцето си, да не се чувстват адресирани от този проблем. Но в масовия случай, за съжаление, тези деца не се разпознават като деца, които имат нужда от допълнителна подкрепа и от по-специално отношение. И в масовия случай те биват нарочени.

Тук трябва да отбележа разликата между момичетата и момчетата. При момчетата хиперактивната страна на този синдром е доста по-изявена… те са доста по-видими. Още в първи клас, когато постъпят в училище, те трудно се задържат на чина, не успяват да задържат отговора на някой въпрос, реагират по-импулсивно, не преценяват реакциите си. И като цяло тяхната емоционална зрелост е с около 3 години по-назад от тази, която е обичайна за възрастта им. Това няма нищо общо с интелекта. Тези деца са обикновено или средно, или изключително интелигентни, което именно създава този мит и това неразбиране, че на Гошко му няма нищо. Той е много умен, просто го мързи, просто не спазва правилата и няма дисциплина…

При момичетата обаче е малко по-различно. Те са разпилени, те са разсеяни. Няма тази хиперактивност и това се превръща основно в техен проблем. Приема се, че момиченцата просто не се справят достатъчно добре, не са достатъчно умни, разхайтени са, небрежни са, не се интересуват от учебния процес и това става проблем, който си е за тях."

Ако се върнем към случая с Дара, дали е необходимо винаги да се стремим децата със СДВХ да покажат високи академични постижения?

"Всъщност да не ги поставяме всички тези деца в графата креативни, художници, изпълнители, въпреки че Леонардо да Винчи, също така животът му е добре изучен и се смята, че той бил със СДВХ, смята се, че Айнщайн е бил със СДВХ. Тук не говорим за способностите на децата, а за начина, по който академичният материал се преподава. Той е ужасяващ не само за децата, които са невронетипични, за всички деца. И ще завърша с едно изречение на професор Робърт Рийд ... защото е много обобщаващо: Ако учебната, образователната система беше изградена спрямо начина, по който децата със СДВХ учат, образованието щеше да бъде много по-успешно за всички деца."

Биляна Леонова: "Най-доброто нещо, което законът от 2016 година направи, беше да постави екипите за подкрепа вътре в училището, защото до този момент те бяха изнесени в тъй наречените ресурсни центрове. По този начин имаше случаи, в които отделни специалисти почасово посещаваха определени училища, а това възпрепятства специалистите да проследяват цялата динамика в развитието на учениците, с които работят, ежедневната динамика. Защото това, което психологът вижда в кабинета на психолога, не е това, което се случва в класната стая. Това, което логопедът вижда в собственият си кабинет, е само една частичка от това, което се случва в динамичното ежедневие на всеки от учениците.

Към момента вече 10 години екипите за подкрепа са на територията на училището и това позволява едно много по-добро проследяване на динамиката в развитието на различните групи ученици със специални образователни потребности, защото учениците с хиперактивност и дефицит на вниманието са само една част от богатата палитра на деца със специални потребности в училище…

Към момента в българските училища е въведена така наречената "функционална оценка на специалните образователни потребности". Това е нещо ново от миналата година. Счита се, че този биологичен, биомедицински модел не върши достатъчно добра работа, тъй като ето в случая с хиперактивност и дефицит на внимание, нямаме болестно състояние и то не може да бъде оценено от медицинска гледна точка, но може много добре да бъде оценено от цялостна функционална гледна точка. Как това дете функционира в микросредата, в макросредата, какви са трудностите в неговата адаптация в общоприетата рамка, в социално желателната рамка. И тези деца определено изпъкват в училищната система… Те просто не могат да останат незабелязани…

При тази хиперактивност и дефицит на внимание учениците са силно възпрепятствани да усвояват учебно съдържание. Те много често не успяват да поддържат активното внимание в рамките на целия учебен час и това съответно води до пропуски в усвояването на учебното съдържание, които във времето се задълбочават. Така че първичната оценка е тази, която показва от какъв тип подкрепа ще има нужда това дете.

Може да е необходимо само психологична подкрепа. Може да има нужда от психологична подкрепа и ресурсен учител, който да помага за запълване на пропуските, които има в учебното съдържание, което детето не е успяло да усвои по време на учебния час. Както и да поддържа екипа, да поддържа контакт с класния ръководител като информира какви са особеностите на това дете.

Могат да се изработят стратегии как това дете да бъде върнато към учебния процес в момент, в който активното внимание се е изчерпало. Как и по какъв начин това дете да бъде върнато отново,  фокуса на вниманието му, да бъде върнато в учебния процес без това да предизвиква нарушаване на динамиката на урока."

Целия разговор на Венета Гаврилова с Ася Стоянова и Биляна Леонова можете да чуете в звуковия файл.