Ревността като съдба в "Евридика" на Жан Ануи

В основата на всяка трагедия стои една невъзможност. Нещо, което човек желае с цялото си същество, но не може да задържи. Понякога това е властта. Понякога познанието. А понякога – любовта.

Затова митът за Орфей и Евридика – един от най-красивите и най-болезнените разкази, които античността ни е завещала – продължава да ни преследва. Не защото зад слизането в подземното царство стои подвигът, а защото говори за нещо далеч по-близко до всекидневния ни опит – за отказа да приемем загубата. За желанието да върнем онова, което времето вече е отнело. За надеждата, че любовта може да отмени смъртта.

На 34-тото театрално "Варненско лято" Театър "Българска армия" представи "Евридика" от Жан Ануи – спектакъл на режисьора Иван Урумов, който пренася древния мит в пространството на една гара – място на срещи, раздели и непрестанни разминавания. Именно там Ануи разгръща своя размисъл за съдбата, страха и крехкостта на любовта.

Минутите след спектакъла се превърнаха в естествено продължение на представлението. В разговора с Владимир Матеев и Алена Вергова любовта не е романтичен идеал, а сложна територия на несигурност, ревност и копнеж по близостта.

"Митът за Орфей и Евридика не остарява, защото става дума за любов", каза Владимир Матеев.

Но не за любовта като завършеност, а като стремеж. Като нещо, което непрекъснато се изплъзва. В неговия прочит Орфей е млад човек, който се хвърля в чувството без защитни механизми и без предишен опит. Срещу него стои Евридика, в която се превълъщава Алена Вергова – по-ранена, по-предпазлива и затова по-склонна да бяга.

Смъртта вече не е най-големият проблем, защото в крайна сметка именно тя ги събира. По-страшни се оказват съдбата и невъзможността да приемем другия такъв, какъвто е.

Според Алена Вергова Евридика бяга не защото не обича, а защото се страхува. Страхува се, че любимият човек може да види не реалната жена, а разминаването с изградената за нея представа.

Ако Орфей е героят, който отказва да се примири със загубата, то Евридика често остава онзи образ, който историята разказва през чуждия поглед. Съвременният театър обаче все по-често се опитва да върне гласа на персонажите, останали в сянката на големите митове. Да ги освободи от ролята им на символи и да ги превърне отново в хора. Защото трагедията не принадлежи само на този, който губи. Тя принадлежи и на този, който е изгубен. Затова и в този прочит на мита героинята престава да бъде символ и се превръща в съвременен човек – едновременно дързък и несигурен.

Тъкмо тук спектакълът на Ануи звучи изненадващо актуално. Защото говори за онзи парадокс на близостта, който и днес продължава да определя отношенията ни – желаем да бъдем видени истински, но се страхуваме от последствията на това виждане.

Любопитно е, че и двамата актьори открояват ревността като един от ключовите мотиви в спектакъла. За Владимир Матеев тя е: 

червей, който лека-полека се заражда във всеки човек и ако му позволиш да порасне, ще те изяде отвътре..

Той вижда ревността не като липса на доверие към другия, а като форма на несигурност в самия себе си.

Алена Вергова е още по-категорична. За нея ревността е несъвместима със свободата, която любовта би трябвало да носи.

"Влюбваме се в свободата, която ни дава другият", казва тя.

И точно затова ревността се оказва разрушителна – защото подменя доверието със страх.

В свят, в който постоянно говорим за връзки, но все по-често преживяваме отсъствия, любовта се оказва не толкова чувство, колкото способност да приемеш несъвършенството на другия и собствената си уязвимост.

Гарата, на която Ануи среща Орфей и Евридика, също придобива особено значение. Тя е място на движение, но и на застой. Пространство, в което всички бързат нанякъде, без да се виждат. И може би именно затова любовта се случва там – като внезапно спиране насред общото движение.

До гарата неизменно стои и часовникът – другият голям образ в спектакъла. Именно през него Алена Вергова прочита една от най-болезнените теми в пиесата – времето.

"За мен никога няма достатъчно време", признава актрисата.

В света на "Евридика" любовта винаги пристига в конфликт с времето. Героите разбират най-същественото точно когато то започва да се изплъзва. А може това да е и една от причините митът да продължава да ни вълнува – защото ни напомня колко често осъзнаваме стойността на нещата едва когато са на път да изчезнат.

Спектакълът на театър "Българска армия" остава едно усещане у зрителя, което обаче няма как да се размие. Любовта не ни спасява от загубата, не побеждава времето, не отменя смъртта, но въпреки това винаги ще продължаваме да я търсим.

"Любовта съществува" – казва Владимир Матеев. – "Това е може би най-достойното нещо, което човек си струва цял живот да гони."

И вероятно точно затова Орфей продължава да се обръща назад. А ние продължаваме да разказваме историята му.

Целите разговори на Таня Димова с Алена Вергова и Владимир Матеев може да чуете в звуковите файлове.