Трип-хоп бунтарят Трики с концерт в София

Q:  What is trip-hop? A: Тhat’s a Tricky question.

Трики – един от най-влиятелните и безстрашни жанрово артисти на последните десетилетия, се завръща в България с изцяло нова лайв концепция и концерт в столичната Vidas Art Arena на 12 юни. Бистълският корифей, направил кариера като вероятно най-параноичния британски рапър, е култ, мрак, болка и гняв, изкрещяни от сърцето и душата. Подозрителният му, пресипнал от пафкане глас винаги е бил от тъмната страна на трип-хопа и само той може да ни го представи по възможно най-точния и красив начин.

Някъде през 1995-та видях за пръв път клип на Трики по Alternative Nation на MTV и бях разбит от факта, че негри свирят дарк уейв. В тези години България не познаваше термина трип-хоп, а музиката на този човек определено беше "дарк" и се носеше на "вълни". Да, Трики е кисел автор, но сред малцината черни изпълнители, които правят музика за бели хора. Не търсете в тези думи някакъв расистки подтекст. Просто в неговите хипнотични опуси по един тайнствен начин се съчетава концентрираната чувственост на тъмнокожия човек с мрачната разсъдъчност на европееца. Трики, разбира се, е европеец по месторождение, нещо повече – британец. Оттам идва всичко.

Днес наистина изглежда вече неуместно да наречеш направлението "трип-хоп" – не само заради цялостната промяна в звученето, но и заради волята на самия музикант с рождено име Ейдриън Тоус, който не желае повече да го асоциират с това определение. Пояснява: "Трип-хопът беше една доста капсулирана идея, която се появи в Бристол и се разпръсна навсякъде другаде, и всичко това се случи в определен период от време – през 90-те и малко преди тях. Трип-хопът избуя в пространството от спойката на хората от нашето поколение и от това, на което те се кефеха – реге, пънк, хип-хоп от края на 80-те... Ние живеехме в Бристол, който е доста малък град и личностите със сходни умове искаха да се учат един от друг – музикално и културно. Затова и хората от тази ера записваха бавно и сигурно точно такава музика. Докато някой смята, че това важи и за него – окей; но аз самият никога не изпитвам желание да преживяме нещата. Просто тогава всички искахме да правим музика, да се движим напред, учехме се, пътувахме и разглеждахме света. Не размишлявахме твърде много над 80-те, хип-хопа и миналото. Мразя думата "трип-хоп" - подчертава дебело Трики, "защото тя е нещо като "приятен" начин да произнесеш хип-хоп. Така не плаши хората. Те не искат децата да слушат хип-хоп. Това ги плаши. Но при трип-хопа – даваш на стила приятно сладко име, намираш много колежани, които да го свирят, и се получава приятна, симпатична и добре продаваема музика". С характерните си мрачни семпли, музика сякаш от няколко жанра и шепнещи мрачни вокали, Tрики се превърна в едно от ключовите имена, дефиниращи трип-хоп саунда. През годините той остана верен на своята независимост и експериментаторски дух - както чрез самостоятелни албуми, така и чрез сътрудничество с легендарните The Wild Bunch, предшественик на култовите "Масив Атак", а и със самите тях. Където и да е обаче, той използва свой собствен музикален език с бавни, дъб ритми с влияния от рок, блус, пост-пънк и други ъндърграунд течения.

Ключов момент: Трики дава да се разбере, че не е част от "Масив Атак" и сам си е шеф. Трип-хоп електронният шаман е бил навсякъде, пробвал е каквото се сетите, работил е с всеки от Бьорк, Пи Джей Харви и Аланис Морисет, до Дейвид Боуи и "Ред Хот Чили Пепърс", а всеки негов такт е пълен с енергия. Мистериозната двуметрова кльощава фигура действа типично зад кулисите и открива нови таланти и нови хоризонти пред музиката. Дали го намирате за прекалено мрачен или за ъндърграунд ангел, е въпрос на вкус, но приносът му не може да бъде отречен. Трики е от онези имена, от които винаги очакваме много. Когато си тръгнал от група като "Масив Атак", когато си участвал в създаването на цяла сцена (Бристолската) и когато си станал една от причините критиката да измисли нов стил, за да определи музиката ти (трип-хоп), от теб неминуемо ще се очаква с всеки албум да задаваш нови правила. Когато пък се отклониш в посока на нещо вече утвърдено, веднага те обявяват за предател, както се получи например с неговия диск Blowback и "съмнителното" му кривване към алтърнатива. Последните два албума на Трики - Out The Way от миналата и Different When It's Silent от тази година, са неговите врати към промяната. Пословичният с клаустрофобичните си джойнт-опуси Трики изглежда излекуван от параноята си. Не че актуалните му композиции звучат оптимистично – би било обидно за музиканта. Но той улавя по-скоро някакъв дух (дъх, дим?) от дебютния му Maxinquaye (95), отдалечава се от по-късните Angels With Dirty Faces и Juxtapose и, макар и цялостен, се разлива из най-различни плоскости на музиката, наричана за удобство алтърнатив. В него има всичко – и електронни пейзажи в стил "Масив Атак", и революционни китарни рифове като от "Рейдж Агейнст Дъ Машийн". И много пост-модерен блус. В този смисъл те са по-скоро рок албуми, отколкото хип-хоп. Самият той също пее, повече от всеки друг път и най-вече във физическия смисъл на думата, тъй като преди запазената марка на вокалните му изпълнения бяха мелодичните нашепващи хрипове.

Но основният глас все пак е дамски – и той принадлежи на полякинята Марта Злаковска, родена в Плоцк, с класическо и джаз вокално образование. Тъкмо нейната бленда е лепилото, което сглобява парчетата и балансира тъмните импулси на продуцента. Те стоварват върху главите ни теглото на техния авангарден блус. Някои го наричат трип-хоп заради електронната му основа, но тези двете неща не си противоречат. Добре изразени, специфични мелодични линии, еволюиращи дори до някакъв странен рок (когато има китари); пъклен хип-хоп и рап. Параноичен ритъм с тежки синкопи, както и задушеният шепот и хрип на Трики в контрапункт на омаен и малко лъжовен женски глас. За прелъстителен трип-хоп. Колкото и – сори!, Трики да мрази тази дума.

Всяка среща с този оргинал на живо е събитие, за което се говори и помни дълго, защото Трики винаги успява да ни потопи в дълбините на душата си с всеки албум и концерт. Защото е искрен. Не се страхува да изпитва чувства - каквито и да са. Той е това, което е. Може би защото е видял немалко насилие през живота си, на сцената той не се насилва. Ако му се пее, пее. Но щом му се пуши и не е в настроение, той пуши и сякаш отстрани наблюдава музикантите, публиката, вечерта. И следва усещанията си. Дори ако това означава да започне песента и да не я довърши. И отново да я започне, и отново да не я довърши. При него всичко е импровизация, докато почувства, че я е намерил. В себе си и у нас. По-скоро свободни импровизации върху предварително записани семпли. Друг път Ейдриън Тоус скача и беснее като обзет от демони по сцената. Налудничави жестикулации, натрапчиви думи – като приети от някоя халюцинация; ритми, бити с два микрофона по татуираните гърди на страховития корифей; трупащо се напрежение в дълги тежки инструментали – това, а и още много други емоции довеждат неговите почитатели до пълно сливане с музиката. И всичко това, всеки жест, всяка една ексцентрична неопределимост, Трики я изживява на сцената с огромна, почти тотална свобода. Това е другата реалност, която превръща концерта му в ритуал. В свръхконцентриран вик за освобождение. Опитвайки се да излезе извън самия себе си, Трики изважда и от нас самите, изважда ни от времето, което ни налага да живеем в нечия чужда кожа, с нечии решения и чувства, взети назаем. Кара ни да бъдем искрени. Въпреки че мрачните и плашещи пейзажи в главата на гения на трип-хопа предизвикват пълен душевен хаос поне за няколко дни – да не кажете, че не съм ви предупредил. Нерядко той завършва познато. Мнозина вероятно са чували митове за това какво точно се случва по време на прословутия кавър на "Моторхед" – Ace Оf Spades. Други даже сме го изживявали – по света и у нас.

Дори и мракът в последните парчета на Трики да не вони на спомени от 90-те, да не е така непрогледен като преди и да е позагърбил присъщата си вуду-аура, откажете се да обвинявате Трики, че е кривнал към мейнстрийма. Такъв завой би бил непосилен за него. След години, прекарани в празните стаи на съзнанието и тъмнината на тоталната параноя, Трики най-после излиза от летаргията, в която едва ли не застинаха постепенно албумите му от смазващото начало на Maxinquaye насам. Това не е просто завръщане към онзи стил, с който в средата на 90-те някои откриха паралели с Джими Хендрикс – най-вече на базата на самородния музикален гений и на двамата. Това е нова страница в историята на една от най-креативните личности на всички времена. За разлика от рошавия си предшественик, Трики обаче прескочи критичната възраст 27 и, без да намали скоростта, премина триумфално в новия век, за да създава дръзка, жанрово разчупена музика с ясна визия.

Триковете на Трики, асистирани от Марта Злаковска, предстоят в Vidas Art Arena този петък.