Кин Стоянов: Човечността, най-важният принцип в сатирата, днес е забравен

За изложбата в Габрово, посветена на 125-та годишнина от рождението на Илия Бешков, зараждането на Сатиричния театър и за принципите в журналистиката говори в "Мрежата" Кин Стоянов, директор на програма "Христо Ботев"

125 години от рождението на Илия Бешков

В рамките на една година Музеят на хумора и сатирата в Габрово реализира две изключителни събития от гледна точка на художествения живот. През 2025-а по случай 100 години от рождението на Борис Димовски Красимир Илиев (в ролята си на куратор) направи една наистина грандиозна негова изложба. Днес експозицията на Борис Димовски е вече прибрана и на нейно място е подредена изложбата на неговия учител. Парадоксално е, че Борис Димовски е бил ученик на Илия Бешков, макар да е учил в Художествената академия само една година. Най-ценното от всичко е, че на практика основната част от изложбата, посветена на 125-та годишнина от рождението на Бешков, идва от неговите наследници. Съпругата на Александър Бешков, Савка Чолакова, на практика предостави най-голямата част от архива, с който беше подредена тази изложба. Тук искам да отбележа, че за семейството е традиция наследниците на Илия Бешков да се грижат за паметта на своя предшественик. Александър Бешков нееднократно е правил дарения на българската държава. Всъщност произведенията, които днес се съхраняват в художествена галерия "Илия Бешков" в Плевен, включително тези 225 карикатури, гвашове и ескизи, са дарени именно от Александър Бешков през 1989 година. Тук има една линия на приемственост, която върви и се продължава. Това наистина е много хубаво и не знам доколко може да бъде пример за някои от днешните наследници на интересни личности от културата, творци и духовни лидери в България.

Стършеловите театрални спектакли

Илия Бешков има много интересна роля в създаването на театралните спектакли на вестник "Стършел". Това вече е малко по-различна история, в която е замесен и моят баща Радой Ралин. Колкото и странно да звучи, през 1951 година Радой Ралин е командирован за две години в Чехословакия, за да научи чешки език и да превежда младите поети. Имало е такава програма. По същия начин Невена Стефанова отива в Унгария, други техни поети идват тук, а български автори заминават натам. Някъде към края на престоя му, доколкото той е бил изпратен с решение на българското правителство, се случва нещо любопитно. При изпращането му организират едно пътуване из цялата Чехословашка република. Мисля, че са посетили всички административни области, които тогава са били около дванадесет. Покрай официалните срещи с местните партийни ръководства, на изпроводяк му подаряват един футляр с дванадесет грамофонни плочи, на които са записани речи на Клемент Готвалд, техния Георги Димитров. Цял комплект, специално подреден за случая. Младият Радой Ралин прибира футляра в един ъгъл на квартирата си. Междувременно се запознава с едно красиво чешко момиче. Започват да флиртуват и в един момент тя решава да му гостува. Когато вижда плочите, му казва: "Ти имаш толкова много грамофонни плочи, можем да си потанцуваме." А той отговаря: "Да, но нямам грамофон. А и това всъщност са речи." Тогава тя се засмива и казва: "Какво нещо е съдбата. Как подрежда живота. Аз работя в магазин за грамофонни плочи и точно в момента при нас правят чистка на всички непродаваеми и залежали плочи." Знаем, че Чехия е едно от големите средища на джаза в Европа. Както и да е, момичето заменя всички тези плочи. Сменя ги за класическа музика, за джаз и за различни други записи. Така Радой Ралин се връща в София вече с една съвсем различна колекция. Тогава започва да слуша едни много интересни чешки комедианти – Ян Верих и Иржи Восковец. Самият Восковец по-късно прави сериозна кариера и в Холивуд. И точно тогава на Ралин му хрумва идеята към вестник "Стършел" да бъдат създадени театрални спектакли. Представления, които да се играят пред публика, а скечовете за тях да бъдат писани специално за сцената.

По същото време, след смъртта на Сталин, започват постепенно да излизат от лагерите и част от джазовите български музиканти. Атмосферата леко започва да се променя. Появява се обаче и кадрови проблем. Големите актьори не желаят да се занимават с подобна работа, която смятат за своеобразна халтура. Тогава организаторите се обръщат към студентите. А кои са студентите по онова време в Театралната академия? Това са Григор Вачков, Ицко Финци, Досьо Досев и още редица млади хора, които по-късно ще се превърнат в любимци на българската публика като сатирични актьори. Именно там е тяхното своеобразно кръщение. Редакцията на вестник "Стършел" тогава се намира на улица "Добруджа", точно срещу мястото, където беше Руският клуб. Илия Бешков вече до известна степен е изпаднал в сериозна вътрешна резигнация. Въпреки това той често изчаквал заведението да затвори и след това отивал да почука на вратата на "Стършел", за да наблюдава репетициите. Това постепенно се превръща в невероятен урок. Не само за карикатуристите от "Стършел", които трябвало да изработват декорите, но и за самите актьори. Бешков давал уроци както по актьорско поведение, така и по визуално мислене и сценично решение. Тъй като спектакълът имал две части – международна и вътрешнополитическа, той често правил конкретни бележки. Да кажем, че действието в някой скеч се развивало в Америка. Художникът Теню Пиндарев или някой друг рисувал традиционния образ на Чичо Сам. Тогава Бешков казвал: "Не, това не е Америка. Нарисувайте една огромна каса, пълна с пари, а хората нека бъдат като мравки в подножието ѝ." Според него така много по-точно се изразявала идеята за Америка. Или ако действието трябвало да се развива в Италия и художниците нарисували Наклонената кула в Пиза, той възразявал: "Не. Нарисувайте Венера Милоска и ѝ сложете смокинов лист." По този начин ги учел да мислят чрез символи. Ще си позволя да кажа и какви изисквания е имал към актьорите. Бешков настоявал те да играят типажи, но не просто смешни типажи, а социални явления. Казвал им: Не правете гримаси, за да разсмеете публиката. Смешното трябва да извира от уродливостта на мисълта на героя, а не от изкривената му физиономия. Това било едно от неговите основни правила. Давал им напътствия за пластиката на движението, за поведението на сцената и за вътрешната логика на образа. Но най-важният принцип в сатирата, който според мен е напълно забравен днес, е неговият принцип за човечността в сатирата. Бешков настоявал актьорите да изпитват едновременно и скръб, и симпатия към недостатъците на своите персонажи. Това е много важно. Неговата златна бележка към трупата била: "Осмивайте порока, но пазете човека." И още: "Сатирата трябва да лекува, а не да убива." Тези уроци на Бешков в голяма степен предопределят пътя на златното поколение в българската сатира, особено когато говорим за актьорите. Той буквално е присъствал там, давал е конкретни режисьорски бележки, сценографски решения и обща посока на мислене. Сатиричният театър се ражда по подобие на Стършеловите театрални спектакли.

Целия разговор на Васил Балев с Кин Стоянов можете да чуете в звуковия файл.