Фламандската опера постави ранния шедьовър на Верди – "Набуко"

Третата опера на Джузепе Верди "Набуко" е първият голям триумф на младия двадесет и девет годишен композитор. Зрителите в Миланската скала аплодират бурно първото изпълнение на 9 март 1842 г. Сюжетът разпалва патриотичните настроения на публиката свързвайки съдбата на пленените евреи с окупацията на Италия от австрийците.

Този ранен шедьовър на Верди се игра в Операта на Фландрия през февруари и март в серия от десет представления. В последните години Фламандската опера възприе по-новаторски и авангарден подход към оперния жанр. И сега зрителите в Антверпен видяха нетрадиционен сценичен прочит на "Набуко", реализиран от бразилската театрална и филмова режисьорка Кристиане Жатахи. Тя прави абстрактна, универсална интерпретация на операта, свързвайки интригата с актуалните геополитически събития в света, с това което се случва днес.

Основната тема за изгубената родина и окупацията резонира и в наше време по различен начин – изселване, принудителна миграция и империализъм са отново реалност.

Постановката в Антверпен не съдържа елементи свързани с определена историческа епоха, религия – няма царе, жреци, храмове или висящи градини на Вавилон. Сцената е почти напълно празна. Използват се само две големи огледала – едното в дъното на сцената, а другото над нея. Вниманието е фокусирано върху ситуацията на окупатори и окупирани и най-вече върху колективното страдание, причинено от насилието. Реално, физическо насилие не е показано, то остава във въображението на зрителя. Жатахи използва буквално цялото пространство на театъра, включително и зрителската аудитория. В първо действие част от хора дори пя сред публиката в партера. Най-важното действащо лице е масата хора и причиненото им страдание. Хористите са допълнени с още около тридесет участници от различен етнически произход, някои от тях бежанци. Те не са просто екзотично, статично допълнение, а са част от интригата. Видео камери често следят движенията на сцената на живо като кадрите не показват в близък план властимащите, а лицата на обикновените хора, техните реакции. Властта е изобразена символично с центъра на подиума и стремежа той да бъде достигнат. Всичко, което се случва на сцената кара публиката да се превърне в част от действието, да се потопи в него и да съпреживее болката на другия.

От музикалните постижения на представлението на 5 март първо трябва да отбележа приноса на хора на Фламандската Опера, който в постановката има главната роля. Певците  се справиха с предизвикателствата на раздвижения мизансцен като на моменти те бяха разделени в залата, но балансът винаги бе точен. Хористите пяха вдъхновено с наситен, хомогенен, нюансиран звук.

Начело на оркестъра бе младият италианец Гаетано Ло Коко. Мисля, че на моменти ансамблите не бяха съвсем балансирани, а темпата ми се сториха не особено последователни.

От солистите най-убедителен бе Даниел Луис де Висенте в главната роля на Набуко – много солиден, обемен баритон с определен героичен нюанс в гласа. Певецът бе импозантен в драматичните кулминации на партията. Красивата голяма ария Dio di Giuda прозвуча в хубаво легато.

Ева Весин изпълни трудната партия на Абигаил. Полската певица е търсена интерпретаторка за силовата роля на Турандот и мисля, че нейният подход към ролята на Абигаил бе по-скоро откъм стила веризъм. Сопраното притежава глас със завидна мощност, спонтанен широк висок регистър. Гласът ѝ трудно се моделираше в по-меки динамики – красивата, почти белиниева каватина от голямата ария би могла да прозвучи с повече чувство.

Обемен и звучен, дълбок басов глас демонстрира Виторио де Кампо в богата роля на Захария.

Големият гласов апарат на певеца можеше да се адаптира по-стилно към специфичните вокални изисквания на ранния Верди. На моменти интонацията му не бе съвсем точна.

Силно впечатление ми направи участието на Лоте Верстан като Фенена с топъл, изразителен вокал и хубав усет за стил . Убедителен бе и тенорът Матео Рома в по-малката партия на Измаел.

Особено интересно бе решен финалът на операта – изненадващ, нетрадиционен, запомнящ се. Според либретото след предсмъртната сцена на Абигаил, Набуко връща свободата на евреите. Но Кристиане Жатахи е на друго мнение. "Днешната геополитика не приканва към щастлив край." – казва тя. Така в Антверпен за кратко прозвуча съвременна музика, светлините в залата угаснаха за малко, след което хористите, разположени във всички точки на залата запяха отново прекрасния Va pensiero без оркестров съпровод, текстът не течеше в превод, а на оригиналния италиански език. Всеки един зрител можеше да съпреживее чувствата на пленените, да се включи в изпълнението на този знаменит унисон с дълго държан финален акорд в замиращо пианисимо.