Книгите, които учат детето да си представя

Как се възпитава вкус? И може ли въображението да бъде научено?

Може би отговорът започва много преди детето да прочете първата си книга само. Започва в гласа на родителя, който му чете, в ритъма на думите, в историите, които се разказват вечер, в картините, които детето разглежда, докато още не може да прочете нито една от тях.

Драматургът и продуцент Кремена Димитрова и Райна Димитрова, създател на "Книжарница в куфар" и съорганизатор на литературния фестивал Post Scriptum в Стара Загора, разговарят за това как се изгражда отношение към книгата и защо тази среща трябва да започне рано.

За Кремена Димитрова четенето и устно разказаната история дават на детето нещо, което екранът не може да замени – възможността само да изгради невидимия свят на разказа. Това е способност, която се култивира, а първото място, в което това се случва, е семейството.

Райна Димитрова допълва, че наред с четенето се възпитава и способността за концентрация – нещо, което все по-трудно се съхранява сред множеството екрани, игри, подкасти и постоянната конкуренция за вниманието ни.

Но идва и другият въпрос: какво се случва, когато детето вече чете? Достатъчно ли е просто да го оставим да избира само?

Опитът показва, че детето често посяга към познатото – към героите, които вече е виждало на екрана, към реалистичните изображения, към книгите, които продължават света на любимия му филм. Затова ролята на възрастния е не да бъде "последна инстанция", а да разговаря, да сравнява, да пита и да оставя детето само да открива разликата между красивото и посредственото.

Вкусът не се появява от само себе си. Той се изгражда чрез срещи – с добри книги, добри образци, добри образи.

Тук особено важна се оказва илюстрацията. Реалистичният, детайлно изграден образ може да възпитава усещане за красота, но условната илюстрация оставя друго пространство – пространство, което детето трябва да запълни със собственото си въображение. Както казва Кремена Димитрова, най-големият подарък, който можем да направим на едно дете, е да го научим да си представя.

В разговора присъства и въпросът за изкуствения интелект. Не само защото той вече може да създава изображения за секунди, а защото поставя по-големия въпрос – ще можем ли да различаваме създаденото от човека от създаденото от машина?

Райна Димитрова обръща внимание на опасността от еднотипността, когато бързината се превърне в основен критерий. Защото илюстрацията не е просто картинка към текста. Тя има собствен живот и може да разказва допълнителна история.

А зад образа остават думите.

Добрият език не е езикът, който непременно опростяваме, за да бъде "по-лесен" за детето. Напротив – книгата може да бъде мястото, където то открива богатството на езика, неговите нюанси и възможности. А когато става дума за преводна литература, преводачът се превръща във втори автор – особено когато трябва да съхрани не само смисъла, но и мелодията, ритъма и играта на думите.

Разговорът стига и до задължителното четене и до онова, което остава извън списъците. Защото една книга може да бъде трудна, дори да отблъсне детето в определен момент, но да го срещне отново с нещо важно години по-късно. Четенето не е само отметка в списъка. То е възможност да срещнеш въпрос, който да остане с теб.

И може би точно тук се срещат всички въпроси – за книгата, езика, образа и въображението. Защото една добра детска книга не просто разказва история. Тя учи детето да слуша, да гледа, да пита, да различава и да си представя. А това са способности, които остават далеч след последната страница.

Чуйте целия разговор на Таня Димова с Кремена Димитрова и Райна Димитрова в звуковия файл.