Четири жени между болката и възможността за промяна

Една е загубила съпруга си. Друга не знае накъде да поеме живота си. Трета се опитва да излезе от състояние, което я е застопорило, а четвърта носи своята собствена форма на болка. Четирите героини в "Жени извън употреба" на Александър Косев по сценарий на Нели Димитрова са различни като възраст, житейски опит и лични истории, но са свързани от едно усещане – че в определен момент животът може да спре и човек да не знае как да продължи. В главните роли са Силвия Лулчева, Албена Павлова, Елена Атанасова и Александра Костова, а сред актьорите са още Юлиан Вергов и Владимир Пенев.

За Нели Димитрова обаче това не е история, която трябва да бъде поставена единствено в категорията "женско кино". Тя предпочита историите да бъдат преди всичко човешки – защото проблемите, през които преминават героините, могат да бъдат разпознати и от мъжете.

Една от важните нишки във филма е самотата, но сценаристката я разглежда по-скоро през състоянието на ступор. При персонажа на Албена Павлова например самотата е избор – начин героинята да се предпази от страданието. Да бъдеш сам не означава непременно да бъдеш самотен. Понякога човек има нужда от уединение, за да премине през своя драма или конфликт. По-големият проблем идва тогава, когато болката те застопори и вече не знаеш накъде да тръгнеш.

"Може да имаш и хора около теб, които те подкрепят, и пак да се чувстваш в едно такова състояние", казва Нели Димитрова.

Затова излизането от него изисква и лично движение – опит да се разчупиш, да тръгнеш напред и да се справиш със ситуацията.

Тези бариери според сценаристката обикновено не са съзнателни. Човек не живее постоянно в анализ на собствените си действия и чувства. Понякога дори прекаленото мислене може да се превърне в друга крайност. Животът трябва да бъде живян, а не непрекъснато обясняван. И все пак идва моментът, в който собствените ни граници трябва да бъдат раздвижени – често с малко "чупене" и "ритане" на бариерите.

В същото време филмът не поставя цялата отговорност единствено върху човека и неговата способност сам да се справи. Другият остава необходим. Не за да поеме вината, а за да помогне.

"Няма как да живеем без другия", казва още Нели Димитрова.

Присъствието на този друг е важно като връзка – като възможност да не останеш затворен единствено в себе си.

Именно тази връзка между различните героини прави четирите истории част сякаш от един общ разказ. Конкретните им проблеми са различни – едната е загубила съпруга си, друга се изправя пред болезнен въпрос за посоката на живота си, трета преминава през друго изпитание. Но емоционалните състояния се повтарят: тъга, страх, болка. Точно в тях зрителят може да открие собственото си място в историята.

Нели Димитрова вярва в тази свързаност – че всичко има причина и следствие и че човешките истории непрекъснато се пресичат. Затова и четирите жени постепенно започват да се виждат не само като отделни персонажи, а като различни лица на едно и също човешко преживяване.

Актрисите се оказват особено важни за това превръщане на текста в живи образи. Димитрова говори с особена обич за Силвия Лулчева, Албена Павлова, Елена Атанасова и Александра Костова – не само защото са изпълнили ролите си, а защото са повярвали на текста. Тя разказва, че е получавала лични послания от всяка от четирите актриси, включително по време на снимачния процес. За сценаристката това е особено признание – моментът, в който актьорът не просто изпълнява написаното, а разпознава нещо свое в него.

"Те харесаха текста много", казва тя.

Нели Димитрова определя като съществено и доверието между хората, които са събрани около филма. Част от екипа работи отново заедно след "Петя на моята Петя", а връзката между тях вече е изградена върху приятелство и взаимно доверие. Тъкмо това според нея се усеща и във филма – в начина, по който актьорите съществуват пред камерата и в отношението на оператора Михаил Янакиев към тях.

Самият сценарий има дълъг път. Първоначално Нели Димитрова мисли историята като проект с девет сюжетни линии. Постепенно обаче започва да усеща повторенията и да търси други възрасти, други ситуации и други човешки състояния. Един от вариантите е написан много бързо – за около седмица. След това следват още промени. Около 18 драфта по-късно историята вече има своята окончателна форма.

С влизането на режисьора Александър Косев и продуцента Николай Урумов идват и нови гледни точки. Димитрова казва, че не е ревнива към текста си, когато предложението е градивно и интуитивно усеща, че може да направи историята по-добра. Първоначално сценарият е бил по-тежък и драматичен. Постепенно в него влиза повече ирония и самоирония – начин тежките теми да останат такива, без самият филм да се превърне в непоносимо преживяване.

Тъкмо това съчетание между драматичното и смешното докосва публиката. "Жени извън употреба" вече получи наградата за най-добър български филм на 30-ия "София филм фест", а на "Златна роза" отново се срещна със зрителите и критиката.

За Нели Димитрова е важно киното да има емоционално въздействие. Не просто да разкаже история, а да достигне до човека отсреща – да го раздвижи, да го накара да се разпознае, да усети нещо.

"Ако няма емоции, ако този, който и да е филм или каквото ще да е художествено произведение, няма емоционално въздействие, за какво го правим? Какво разказваме?"

"Жени извън употреба" не предлага еднозначни отговори. По-скоро оставя своите героини в онова пространство между болката и възможността за промяна – там, където човек трябва да реши дали ще остане на място, или ще се опита да счупи бариерата пред себе си. И може би точно затова четирите истории постепенно се превръщат в една – защото зад различните роли и житейски обстоятелства остава едно и също човешко желание: да не се отказваме от себе си и да имаме някого, с когото да продължим.

Целия разговор на Таня Димова с Нели Димитрова можете да чуете в звуковия файл.