Култура

Интервю

"Аз сме": времето, което носим в себе си във "Физика на тъгата"

Актрисите Анета Иванова, Василена Винченцо и Дарина Радева за паметта, детството, емпатията и личните истории, които ни свързват в спектакъла на Народния театър по романа на Георги Господинов

сряда, 14 октомври 2026, 09:35

"Аз сме" - "Физика на тъгата"

"Аз сме" - "Физика на тъгата"

СНИМКА: Стефан Здравески

Размер на шрифта

Има неща, които времето отнася. Има и други, които то сякаш прибира някъде дълбоко в нас, за да ги носим със себе си – понякога без да го съзнаваме. Мирис, гласът на близък човек, стая от детството, улица, по която отдавна не сме минавали. Паметта не е архив, в който всичко стои подредено и чака да бъде извадено. Тя е живо пространство, в което миналото непрекъснато се променя, среща се с настоящето и понякога ни връща към хората, които сме били.

Но какво всъщност помним? Самото събитие или чувството, което то е оставило в нас? Доколко спомените ни принадлежат единствено на нас и доколко в тях живеят историите на нашите родители, баби и дядовци, на хората, които са били тук преди нас? Можем ли да наследим не само семейните истории, но и страховете, тъгата, мълчанията? И какво се случва, когато се опитаме да превърнем всичко това в театър?

Георги Господинов

Георги Господинов

СНИМКА: Стефан Здравески

Тези въпроси бяха в основата на разговора в "Какво се случва" по програма "Христо Ботев" с актрисите Анета Иванова, Василена Винченцо и Дарина Радева от трупата на Народния театър "Иван Вазов". Поводът беше спектакълът "Физика на тъгата" по едноименния роман на Георги Господинов, режисиран от Йерней Лоренци – сценично преживяване, в което личното и колективното, миналото и настоящето, споменът и въображението се преплитат в опит да бъде разбрана не само тъгата, но и самата човешка природа.

От личната история към общата памет

"Това, което ни обединява, е, че всеки е преживял някаква травма, някаква болка, тъга, огромна радост", казва Дарина Радева.

По думите ѝ, чувствата могат да бъдат различни, но самото преживяване е нещо, което хората споделят. Когато актьорите разказват личните си истории на сцената, зрителите разпознават в тях собствените си спомени и болки. Така конкретната история се превръща в нещо общочовешко.

Анета Иванова

Анета Иванова

СНИМКА: Стефан Здравески

Анета Иванова също поставя акцент върху невъзможността да се отделим напълно от историите, които ни предхождат. Колкото и да се опитваме да бъдем независими индивидуалности, ние оставаме част от обща история – семейна, историческа, дори митологична. В спектакъла това се превръща в особено интимно пространство, изградено от личните истории на актьорите и вплетено в обща драматургична структура.

Василена Винченцо откроява емпатията като една от големите теми на романа и спектакъла.

"Голямото изречение на романа е "Аз сме", казва тя.

Човекът не е само едно или друго – добър или лош, смешен или драматичен. Той е всичко това едновременно. Носим в себе си хората, които сме срещнали, преживяното, видяното и чутото. И не можем просто да изтрием този опит, за да продължим напред.

Йерней Лоренци

Йерней Лоренци

СНИМКА: Стефан Здравески

Театърът като среща със себе си и с другите

Работата с Йерней Лоренци поставя актьорите пред необичайно предизвикателство – да допуснат личните си истории в сценичното пространство. Василена Винченцо, която вече е работила с режисьора в "Орфей", разказва, че този процес се е отличавал от предишния именно с дълбокото навлизане в реалния личен свят на артистите. По думите ѝ, всички са били съавтори на спектакъла.

Дарина Радева

Дарина Радева

СНИМКА: Стефан Здравески

За Дарина Радева процесът започва с притеснение. Тя не обича да говори за себе си и да разказва лични истории, но репетициите постепенно я карат да се разкрива. Днес актрисата определя преживяването като среща със самата себе си, която едновременно я е сближила с останалите. В четирите часа на представлението се разказват около 15 истории, но по време на репетициите актьорите са споделили близо 150.

Анета Иванова също говори за необикновената близост, създадена между участниците. Дори когато нямат общи сцени, те вече споделят нещо дълбоко лично – преживяване, което променя начина, по който се срещат и гледат един на друг.

Василена Винченцо и Параскева Джукелова

Василена Винченцо и Параскева Джукелова

СНИМКА: Стефан Здравески

Малките музеи на паметта

По време на антракта зрителите могат да разгледат личните предмети, които актьорите са донесли на сцената. Всяка маса се превръща в малък музей – събиращ вещи, снимки, записки и следи от различни периоди от живота им.

Масата на Василена Винченцо е покрита с тапети от детската ѝ стая, които са били неин своеобразен дневник. Анета Иванова разказва за старото си Nintendo и дори отправя молба към слушателите да ѝ помогнат да намери зарядно за него. Тези предмети не са просто реквизит. Те връщат към конкретни моменти, към хората, които са били там, към думите и чувствата, останали свързани с тях.

Това не е сантиментално връщане към миналото, а осъзнаване, че то продължава да съществува в нас. Понякога дори предмет, който не е бил част от собственото ни детство, ни напомня, че сме принадлежали към същото време и сме били част от общата история.

Дарина Радева, Василена Винченцо, Христо Петков, Анета Иванова и Параскева Джучелова

Дарина Радева, Василена Винченцо, Христо Петков, Анета Иванова и Параскева Джучелова

СНИМКА: Стефан Здравески

Да приемем времето, което сме получили

Разговорът стигна и до трудността да живеем в настоящето. Анета Иванова свързва това с необходимостта да приемем себе си и преживяното, вместо непрекъснато да се опитваме да поправяме миналото. Не можем да променим онова, което вече се е случило, но можем да се научим да живеем с него.

Василена Винченцо припомня, че няма универсална формула, която да ни позволи едновременно да бъдем съпричастни, да съхраним себе си и да останем в настоящия момент. А когато говори за времето, тя прави разграничение между хроноса – измеримото, линейно време – и кайроса, онзи особен момент, в който преживяването придобива собствена стойност.

В този разговор за паметта, тъгата и времето се появи и още една важна среща – тази с Георги Господинов, който е присъствал на репетициите. За актьорите възможността да работят непосредствено с автора на романа е особено преживяване, което допълва връзката им с текста.

Екипът на спектакъла по време на четене на маса

Екипът на спектакъла по време на четене на маса

СНИМКА: Стефан Здравески

"Физика на тъгата" отваря пространство за спомени, които са едновременно лични и общи, и ни напомня, че чуждата болка невинаги е чужда, а миналото не е място, което сме напуснали завинаги.

Може би именно в това се крие смисълът на "Аз сме" – в разбирането, че сме съставени от хората, които сме срещнали, от историите, които сме наследили, и от онова, което сме преживели заедно. И че грижата за самите нас е, в крайна сметка, и грижа за другите.

Как се играе паметта? Как се изгражда сценичен свят от фрагменти, асоциации и истории, които сякаш нямат начало и край? И може ли театърът да ни помогне да погледнем по друг начин към собственото си минало – не за да го променим, а за да разберем по-добре кои сме днес?

Целия разговор на Таня Димова с актрисите Анета Иванова, Василена Винченцо и Дарина Радева можете да чуете в звуковия файл.

По публикацията работи: Росица Михова

Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!