Слава Янакиева: Подставеното близко минало е политическият сън на нашия народ

Деня на народните будители, учудващото раздразнение на сегашната власт и културно-историческите ни разделения коментира в "Мрежата" по програма "Христо Ботев" Слава Янакиева, културолог и преподавател в НБУ.

Сънят

Не знам дали бихме могли да говорим така категорично за една фигура на речта, защото този сън все пак е фигура на речта. Той не е физиологично състояние, макар че понякога наистина напомня на такъв болестен сън. Аз дори някъде бях писала за мухата цеце – тази метафорична муха, която приспива нашия народ. Пък и сънят: това е метафората, която използват повечето така наречени будители. Искам само да припомня, че първи ноември е ден на св. Иван Рилски, но за него като че ли никой не се сеща, защото той е един много тих будител. На празнуващите този празник са им нужни шумни будители. Това, което се чества като будителство, обикновено са едни изпразнени форми, изпразнени от битово съдържание, от житейско съдържание, които имат свой собствен живот и биват моделирани съобразно нуждите на възторг или пропаганда, в зависимост от това как биват използвани. Този празник се празнува, така да се каже, неофициално още от началото на ХХ век, но официално той бива утвърден от Стоян Омарчевски, министърът на просвещението на Александър Стамболийски, през 1922 г. И самото това би трябвало да ни тласне към някаква интерпретация на празника, защото именно правителството на Стамболийски е правителство, което за първи път политически разделя народа от не-народа, като това, общо взето, е делението на селячество и блудният град, Содома и Гомора, както го нарича Стамболийски, който е развратителски непълноценен с това, че е непроизводителен, докато селячеството – това е народът. И празникът не е просто на будителите, а на народните будители. Тук вече идваме до това определение "народен", което е много деликатно, меко казано, то е много опасно в някакъв смисъл, защото повечето тоталитаризми от последния век и половина използват това понятие. Те го използват с различен смисъл, с различна окраска, не много далечна от тази на Стамболийски.

Разделенията

Всяко разделение и всяко обединение е изкуствено натрапено. Нацията е една въобразена общност. Тя е нещо много младо, много ново. Идеята за националната държава възниква през XIX век. Разбира се, в публичното говорене, особено в празничното публично говорене, обикновено това нещо не се засяга. И дори се бяга от подобна представа, говорителите прибягват към палингенезата, т.е. те прибягват към някакви древни корени, които трябва да бъдат изведени и които трябва да ни обединят в името на някакво историческо минало, което, разбира се, повечето хора не познават.

То е също така изпразнено от съдържание, както и тези фигури, за които говоря. Аз имам наум фигури като Левски, като Ботев. Те са загинали рано, не са успели да участват в политическия живот на държавата. Ето Захарий Стоянов, Стамболов – това са фигури, които винаги биват неглижирани. Те не са точно будители, защото макар да имат такова минало, каквото имат и Ботев, и Левски, самият факт, че те са доживели Освобождението и са участвали в политическия живот на България, вече ги прави неприятни. Те вече са своята биография, вече не могат да бъдат просто икони на някаква идея, абстрактни, опразнени от характерни белези. Защото ако хората се вгледат в Ботев и Левски, ако се вгледат в Захарий Стоянов, в Стамболов и прочетат какво те са писали, ще останат много потресени от факта, че това, което те са писали, по-скоро е близко до това, което "народът" в кавички нарича гнилата интелигенция и всякакви други развратени буржоа, безродници, глобалисти и така нататък.

Националният интерес

Ние не сме свидетели на фина дипломация, а сме свидетели на злоупотреба с кратката памет на народа. Казвам го в ироничен смисъл, разбира се, защото събитията от последните десетилетия показват, че, уви, тази памет е много слаба, тя не задържа и не верифицира. Ако тя задържаше и верифицираше, тези противоречиви изявления на нашето управление веднага щяха да лъснат. Трябва да има помощ и в този смисъл будителите са това, което той (премиерът – б.ред.) нарича тролове, т.е. това е парадоксът на технологичния прогрес. Вече не става въпрос за някакви пълноценни, романтични граждани, буйни младежи, които са изгонени от Одеската гимназия. Става въпрос за група от хора, които се възползват от оръжията на хибридната война, т.е. от социалните мрежи, и правят профили, които припомнят точно това, което трябва да се помни – тези маневри, тези противоречия, тази злоупотреба с късата памет. В някакъв смисъл можем да кажем, че те са съвременни, своеобразни съвременни будители. Разбира се, никой не очаква те някога да бъдат героизирани, те не подлежат на такова нещо, но изпълняват такава функция. За мен беше много отрадно да видя как тяхната съпротива успява и как, макар цензурата да ги закрива – защото ние бяхме свидетели как дигиталната цензура закри всички тези профили, – те отново се появяват с още повече последователи.

Раздразнението на властта

Това е голяма загадка. Още по-голяма загадка е как след толкова време самостоятелно управление при пълно мнозинство те още се опитват да търсят обяснения за своите неуспехи в някаква съпротива, която им пречи, в някакво наследство, което са имали от някакви краткотрайни правителства без мнозинство в парламента и закрепили се само временно на власт. Аз не съм политически анализатор, но за мен цялата тази история около взимането на костите на Самуил беше опит точно за такава палингенеза, точно за такова обръщане назад към миналото, в което да се вгледа публиката, вместо да се вгледа в настоящето, тъй като настоящето е доста нелицеприятно в смисъл, че нещата в момента някак си не вървят както трябва. Не е, че не сме добре. Напротив. Това, че не сме добре, се внушава постоянно и за мен това е голямо учудване. България никога не е била по-добре финансово, икономически. Къде е проблемът тогава? Проблемът трябва да бъде измислен. Трябва да бъде измислен проблем, за да има враг. Трябва да се воюва срещу някого, за да има чувство за застрашеност. Тоест солидарността не трябва да бъде солидарност на някаква национална основа или на ценностна основа, а трябва да бъде солидарност на основата на страх. Страх от враг, който дебне и който пречи. И който може да бъде удобно обяснение за всяка несполука на управлението.

Целия разговор на Васил Балев със Слава Янакиева може да чуете в звуковия файл.