Панчо Владигеров – "Българска сюита", опус 21

Родната научно-изследователска литература, посветена на Панчо Владигеров, е характеризирала приноса му към културата ни с определения като "патриарх на българската музика" и "един от най-ярките представители на националната ни музикална школа". Сред големите ни творци, заставили утвърдените от вековната европейска традиция музикални жанрове да заговорят на езика на българския народен гений, неговият стил е характерен с особено финия усет към фолклорните елементи и виртуозното им претворяване. Но най-важното, най-отличително качество на Владигеровата музика всички единодушно определят като "пищно звуково пиршество".

Панчо и неговият брат близнак Любен живеят и учат в Берлин от 13-годишна възраст. Завръщат се в България за кратко, за да отбият военната си служба и в този период изнасят десетки концерти из страната, в които Панчо Владигеров представя и свои композиции. Публиката и критиката го възхваляват и му възлагат огромни надежди за бъдещето на родната класическа музика.

От 1920 г. Владигеров продължава следването си в Академията по изкуствата в Берлин. В следващите 12 години работи в берлинския Deutsches Theater и пише музика за много театрални постановки, но по-важното е, че създава няколко първи по рода си жанрови модели в българската класика: клавирно трио, вокален цикъл, концерт за цигулка. През 1922-ра, в самото начало на този първи, изключително плодотворен творчески период на композитора, се появява Българска рапсодия "Вардар" – произведението, до днес разпознавано безотказно като емблема на националната ни музика. Рапсодията е ярка демонстрация на начина, по който младият, едва 23-годишен композитор сътворява неповторимия си стил, като използва богатия ресурс на българския фолклор: мелодически и ритмически идиоми, типични орнаменти, специфични похвати на звукоизвличане, претворени в характерните Владигеровски хармония, фактура и оркестрова тъкан.

Създадените в следващите години в Германия "Българска сюита" и "Седем симфонични български танца" са блестящи образци в поетия от Владигеров път, по който тръгват и другите български композитори от неговото поколение, поставили си за цел да създадат това, което сами наричат "български стил", защитавайки правото си да бъдат модерни и независими в художествения си избор.

Оригиналът на "Българска сюита" опус 21 за соло пиано датира от 1926-а, година по-късно е завършена и версия за симфоничен оркестър. Четирите части: Марш, Песен, Хороводна и Ръченица, са изградени върху автентични мотиви от българския фолклор и посветени "На моето отечество". Половин век по-късно – през 1977 г., Владигеров прави единствената цялостна транскрипция на сюитата – за две пиана.

Изключително популярна до днес, сюитата е определяна от самия Панчо Владигеров като "крайъгълен камък" в творчеството му. Втората част – "Песен", е истински бисер на българската класика. Аранжирана от автора за виолончело и пиано, за цигулка и пиано, за цигулка и оркестър, за камерен оркестър, тя е много обичана от изпълнители и публика. С неустоимо красивата си мелодия пиесата присъства трайно в репертоара на българските инструменталисти, но най-предпочитана е от цигуларите, които често я включват в програмите на рециталите си или я изпълняват "на бис". Сред многобройните великолепни интерпретатори на вълнуващата "Песен" от "Българска сюита" са легенди като Давид Ойстрах и Любен Владигеров, Боян Лечев и Емил Камиларов, Недялка Симеонова и Стойка Миланова, Чавдар Парашкевов и Светлин Русев.

И въпреки, че българите са безспорните еталонни интерпретатори на творчеството на Владигеров, в днешното издание на "Образците на българската музикална култура" избираме изпълнение на голямата Дина Шнайдерман.

Днес в интернет за нея може да се прочете, че е "шведска цигуларка". Родена през 1931 г. в Одеса, Дина завършва Московската консерватория в класа на великия Давид Ойстрах. През 1955-та се омъжва за българския цигулар Емил Камиларов и двамата се установяват в България. До началото на 80-те години на ХХ век Камиларов и Шнайдерман – лауреати на престижни конкурси, изнасят огромен брой концерти и са абсолютни фаворити на публиката и критиката у нас. През 1982 г. заминават за Швеция, откриват музикална школа в Упсала и продължават да концертират по света. В България имената им са в "черния списък", забранени за излъчване са и записите им. Едва в средата на 90-те Камиларов и Шнайдерман се завръщат на българска сцена.

Забележителната интерпретация на "Песен" от "Българска сюита" опус 21 – завладяваща, могъща и царствена като самата Дина Шнайдерман, е записана със Симфоничния оркестър на БНР под палката на сина на композитора – Александър Владигеров, през 1970 година.