Кристина Ляхтова: Една картина може да се възприеме по сто различни начина

Кристина Ляхтова рисува "откакто се помни". Още в най-ранна детска възраст изкуството не идва при нея като съзнателен избор, а като естествено състояние.

"Това не беше желание, а нещо, което беше в мен", казва тя.

Родителите ѝ бързо забелязват тази вътрешна потребност и я насочват към уроци по рисуване още в пети клас. Въпреки че в семейството ѝ няма професионални художници, баща ѝ - строителен инженер - рисува и пише красиво, което оставя отпечатък. Пътят ѝ към изкуството преминава през образование, в което рисуването винаги присъства като водещ елемент. Завършва техникум по полиграфия и фотография, а по-късно и ландшафтна архитектура - специалност, която съчетава "цвят и форма с жив материал".

Макар да не се реализира професионално като архитект, съдбата я отвежда в друга посока - създава собствен бизнес със съпруга си, а рисуването остава на заден план за години. Завръщането към него идва неочаквано и спонтанно.

"Видях бои и платно и си казах: ще нарисувам картина", спомня си тя. От този момент нататък изкуството отново става неразделна част от живота ѝ. 

Срещата с художника Методий Дакев се оказва ключова за развитието ѝ. Той я запознава с нова техника - работа с шпакла и масло - която отключва по-експресивен и свободен начин на изразяване. Днес тя работи и с акрил, но признава: "Маслото си остава масло".

За Кристина рисуването никога не е просто професия. То е "медитация", "бягство от матрицата" и дори спасение. След загубата на родителите ѝ именно изкуството ѝ помага да премине през тежък период:

"Рисуването ме измъкна от голямата яма... мъка". Днес тя не може да си представи живота без него - то е "пряко свързано с личността ѝ".

Първата ѝ изложба се случва през 2020 г., също по неочакван начин. Вдъхновена и окуражена от скулптора Атанас Карадечев, тя прави тази крачка, въпреки първоначалните си колебания. "Ти си готова", ѝ казва той - думи, които остават в съзнанието ѝ и я подтикват към действие. Изложбата се превръща в "страхотен празник", а след нея започват покани за нови участия. Любопитното е, че тя не търси активно изява. Напротив - вярва, че признанието трябва да дойде отвън: "Важно е някой да те забележи и да те покани".

Вдъхновението ѝ не идва от други хора или художници, а от преживяванията. Всяка картина е пречупена през личната ѝ емоция - било то новина, разговор или събитие. Раждането на дете, любовта, разочарованието, вътрешните състояния на човека - всичко това намира израз в нейните платна. Жената като образ заема централно място в творчеството ѝ - чрез силуети, настроение и жест. Характерна особеност в работите ѝ е липсата на лица.

"Искам фигурите да говорят с телата си", обяснява тя.

Често темите ѝ са свързани с вътрешния свят, но не остават изолирани от реалността. Пандемията, войната в Украйна - всички тези събития намират отражение в нейни картини като "Апокалипсис". Въпреки това тя признава, че с времето се стреми да се отдалечава от тежките теми. Една от картините ѝ, "Всеки дом е храм", носи ясно послание: домът като място на любов, мир и хармония. Но тя приема, че всяка творба се възприема различно: "Една картина може да се възприеме по сто различни начина".

Стилът ѝ се развива с времето - от по-скоро кубистичен към силно експресивен, свободен и между абстракция и реализъм. Самата тя трудно го дефинира, но зрителите разпознават работите ѝ: "Това са картините на Кристина".

Кристина се определя като човек, който вярва в доброто, дори понякога наивно. Това личи и в творбите ѝ, които често носят светлина, топлина и надежда. За нея ключът към промяната на света е "да се усмихваме повече".

Повече чуйте в интервюто на Калина Стоянова.