Димитър Вацов: Българският Чернобил е "морален дебилизъм" на управниците тогава

Проф. Димитър Вацов коментира в "Мрежата" по програма "Христо Ботев" книгата му "Българският Чернобил. Археология на моралната нищета" – първото документално проучване на това какво се е случило в България след Чернобил.

"Водещият въпрос на цялото изследване е "моралният дебилизъм" на тези хора – управленците в България, които са изложили на риск от болести и смърт на практика цялото българско население – тези хора не са малоумни в епистемологичния смисъл на думата "дебил". Те, първо, отлично знаят какво се случва през цялото време. Второ – отлично знаят какво трябва да се направи, какви мерки трябва да се вземат. И ги правят за себе си, обаче не ги правят за своите съграждани.

Едно – няколко стотин човека, висшата номенклатура, действително чрез системата на УБО си гарантира минерална вода за пиене, вода за влог и кладенци за къпане, всеки залък се проверява, гледат си кокошки, кравички, овце – чистички и всичко останало. Но това го правят само за себе си. Всичко останало – чиста храна и мляко – се изнася в чужбина за марки, долари.

Мога да разкажа потресаващи случаи.

През май 1986 г., идва радиацията, и България изнася – три кораба с шилета за Либия. Либийците обаче, като ги приемат, ги мерят за радиация и установяват, че те са доста радиоактивни, и ни връщат трите кораба с шилета. "Родопа", веднага ги изколва в кланиците, и ги разпределя в магазинната мрежа.

Но дори това не е толкова важно. Важното е, че либийците искат обезщетение – голямо. Милион и двеста хиляди долара. И за да не си загубят либийския пазар, нашите юнаци се спазаряват с либийците първо да върнат тези 1,2 милиона долара под формата на бартер – на натурална размяна – като нови шилета, но чистички. И второ – ангажират държавата до следващата година, до 1987-а, да изнесе "чистички" шилета – без радиация за още 19 милиона долара. Което ангажира страната практически да изнесе всичкото чисто месо, което успеят със специални усилия да отгледат.

Многократно българските учени молят част от това да остане като квота за бременни, кърмачки и деца в детските градини, но нищо такова не се случва, защото това означава те да признаят, че има проблем. И затова всички мълчат.

Те отлично знаят какво се случва и какво трябва да се направи, как да се направи. Но не го правят. Това е малоумие, защото върви срещу разума – срещу разума да помогнеш на другите. При това – на тях това им е задължение. Дори и по тогавашното законодателство първо задължение на властта е да се грижи за здравето на населението. Въпреки това – това не се случва.

"Тримата мускетари"

Книгата използва гласовете на участниците в събитията – от тези, които мерят радиацията, през служителите на УБО, до номенклатурата и лично Тодор Живков. Защото, за късмет, в архива на делото срещу Стоичков и Шиндров са запазени четири тома с протоколи от разпити на тези хора. Така че основният източник са гласовете – аз се опитвам да използвам максимално техните гласове, за да разкажа историята през тях.

Това, което те разказват, аз го предавам буквално често и добавям документите към него, които подкрепят какво се е случило.

Мускетарите са светлият лъч в книгата. Хубаво е да се знае, че при цялата тази трагедия, каквато представлява българският Чернобил – България в първата година след Чернобил – има и свестни хора. Има хора, които са достойни, които си вършат работата, които се опитват да направят всичко, за да накарат властите да вземат мерки за защита на населението. Както казва един от тях: "Ние не бяхме дисиденти – не се съпротивлявахме по площадите, но търсихме истината в лабораториите и настоявахме на нея."

Това са учените преди всичко от Софийския университет – от катедра "Атомна физика" и от Химическия факултет – както и техните колеги от Военномедицинска академия. Към тях се присъединяват хора от Селскостопанската академия, от БАН. Те образуват група от около 25 човека, които всички изследват съвместно радиацията. Всеки ден пишат доклади по всички възможни официални канали – какво се случва и какви мерки трябва да се вземат.

Първоначално няколко от тях са включени в една експертна комисия – експертният орган на правителството, на Постоянната правителствена комисия за бедствия и аварии. Петнадесет доклада пише тази комисия, но никакво внимание не им обръщат. Те се саморазпускат веднъж, защото виждат – и официално пишат в докладите си – че "вие не взимате нашите предложения, не взимате мерките, които предлагаме".

След това, когато виждат, че идва вторият радиационен пик, за който ще говорим, се събират отново, за да се опитат да упражнят натиск. Опитват се многократно – първо по-меко, да излизат в медиите и уж случайно да дават съвети на населението как да се пази само. По-късно се опитват сериозно – предоставят на БНР, между другото, един от своите обзорни доклади за радиацията в България. За съжаление, колегите по едно време – вашите – не са посмели да го излъчат, а са го занесли директно на Григор Стоичков, тоест в последната инстанция, и са го спрели.

Така че хиляди такива неща са документирани. Тези хора – мускетарите – защо ги наричам така? Защото са добрите герои, защото са тези, които се борят за истината. И освен това, както винаги – основните от тях… тримата мускетари са четирима. И в този случай.

Не успяват да накарат властите да вземат мерки. Успяват обаче да прокарат мерки в армията – убеждават Добри Джуров и тогавашния генерал Стоян Савов, който е бил шеф на Тила, тоест отговаря за продоволствието на армията, да излязат с изключително подробни режими за войниците – хигиенни и други. Ефектът е, че войниците, които са били на хигиенен режим, се оказват една година след аварията три до шест пъти по-слабо заразени, отколкото цивилните в същите населени места – в Сливен, Ямбол, Карнобат – където са правени измервания в поделения и сред граждани.

И успяват, освен това, мускетарите – веднага след като пада режимът. То буквално така се получава: на 10 ноември 1989 пада Тодор Живков. На 14 декември 1989 те откриват в Софийския университет изложба "Истината за чернобилските замърсявания в България". Тръгват да изнасят тези неща и по медиите. Разчува се в самата зора на промяната. И в началото на 90-те години прокуратурата е принудена – под техни сведения – да заведе делото срещу Стоичков и Шиндров. И това е единственото дело срещу български комунистически функционери – средно-висока номенклатура – което е успешно, което е постигнало макар и минимални осъдителни присъди."

С какво се различи България от всички останали засегнати страни и как случилото се преди 40 години би могло да се възпроизведе в наши дни – чуйте в звуковия файл.