“Ловци на бисери“ за първи път на сцената на Виенската опера

Озадачих се от един анонс в австрийската преса, че “операта “Ловци на бисери“ на Жорж Бизе, чиято премиера е през 1886 г., се появява 140 години по-късно за първи път на сцената на Виенската държавна опера с престижен състав.“ Всъщност премиерата е през 1863 г., когато Бизе е само на 25 години, така че постановката във Виенската опера идва 163 години след създаването си и първото представяне в Theatre-Lyriqueв Париж –единствената сцена, която в онази епоха е давала поле за изява на млади музиканти.

Действието на “Ловци на бисери” се развива сред екзотичните пейзажи на остров Цейлон /днешна Шри Ланка/ и разкрива универсални човешки взаимоотношения, в които присъстват ревността, отмъщението, прошката и жертвоготовността в името на любовта.

Операта “Ловци на бисери“ предлага не само световноизвестни мелодии, които са включени в концертни програми по целия свят и звучат като фон на реклами, но и впечатляващ поглед върху познатата романтичната тема –историята на любовен триъгълник между двама приятели и красива жрица.

Темите варират от клетви за вярност и забранена любов до предателство, прошка и великодушно отричане. Надир се завръща при своя приятел от детинство Зурга. И двамата са се отказали от една и съща жена, за да не разрушат приятелството си. В селото пристига Лейла, като забулена жрица, която се моли боговете да пазят ловците на бисери и в замяна дава обет за целомъдрие. Старият спомен се превръща в ново настояще, обетът – в конфликт, в който личното желание, религиозният закон и редът на общността неумолимо се сблъскват. Надир и Лейла се срещат, биват разкрити и осъдени на смърт. Зурга обаче разпознава в Лейла жената, която някога е спасила живота му, и позволява на влюбените да избягат, за което заплаща с живота си.

Предизвикателство за публиката е възприемането на режисьорската концепция. Немският режисьор Ерсан Мондтаг, роден през 1987 г., който сам по себе си е екип – автор е на сценографията и костюмите, казва в интервю, че не харесва текста на либретото и го “преосмисля“. Всъщност, ако просто преместиш историята в друга среда, без реално да я преосмислиш, резултатът е слаб. Да се смееш ли или да се възмутиш, ако сравняваш девствена жрица с анорексична манекенка или пък при появата на въоръжени с автомати охранители в карнавални костюми, които сплашват влюбена двойка в МОЛ?! Идеята на Мондтаг е била да осъди робския труд в текстилната промишленост. Но как да познаем?!

Това че става дума за двама мъже /Зурга и Надир/, които в името на приятелството си се отказват от Лейла, се разбира. Ясно е и че любовният триъгълник се възражда. Но защо това води до морални дилеми – да спася приятеля, като предам любовта си или не, и до смъртна присъда, която после се предотвратява чрез пожар – както каза един френски журналист “Това едва ли може да обясни дори дявол, облечен в Прада. А такъв дявол едва ли би оставил влюбената двойка Лейла и Надир да се качи необезпокоявана по ескалатор към екзекуцията си.“

В музикално отношение вечерта донесе известно удоволствие, а за меломаните – и удовлетворение, благодарение само на изключителните певци и на родения през 1983 г. в Милано диригент Даниеле Рустиони. Маестрото водеше умело оркестъра и си личеше, че се отнася с необходимото уважение към текста и към певците. Това не е първата му съвместна работа с Ерсан Мондтаг. Миналата година в Лион също бяха заедно в постановъчния екип на противоречивата и недобре приета постановка на операта “Силата на съдбата“ от Верди. Както в онази постановка, така и тук много от тъй наречените “хрумки“ на режисьора не могат да се обяснят логически. Нито багрилниците, в които женският хор пее с гръб към публиката и приветства новодошлата “жрица“, докато пере тъкани, нито прекалено светският вид на Надир, който пее как се е борил с тигри и пантери, а слиза от яхта с името “The Dark Beauty“ /“Тъмната красавица“/, нито пролетарският вид на Зурга.

Хуан Диего Флорес е в чудесна форма като Надир – нова за него роля. Отново се изяви отлично и като актьор, особено в любовните сцени. След “Je crois entendre encore“ публиката дълго го аплодира.

Българският бас, който от години се изявява на виенска сцена, Иво Станчев беше много добър избор за Нурабад.

Людовик Тезие като Зурга за пореден път показа как се владее публиката. Неговата самостоятелна сцена в началото на третото действие, която прераства в емоционален сблъсък с Лейла и достига кулминация в “Je suis jaloux“, сама по себе си оправдава посещаването на спектакъла. Слушаш го и се чудиш защо на режисьора са му необходими всички онези “украси“, които само затормозяват възприятието ти.

Кристина Мхитарян като Лейла се представи много добре с пламенна интерпретация, която внесе онзи огън, липсващ в сценичното решение.

Като стана дума за огън, финалният пожар, който спасява живота на влюбените, предвиден в либретото, се показва на спуснат отгоре огромен екран като “извънредна новина“. Картини на жертви, коментар на притеснени водещи, нищо общо със случващото се на сцената. И накрая охранител застрелва в гръб Зурга. Разбрахме защо, четейки субтитрите.

Много бяха зрителите, които на премиерата освиркаха бурно режисьора. На втората премиера, когато режисьорът не излиза на сцената на финалните поклони, недоволството беше изразено при отваряне на завесата към второ действие, когато пред очите ни се откри интериор на луксозен търговски център и звучеше като музикален фон “Кармен“. Анонс ни подканяше да побързаме с покупките, понеже МОЛ-ът затваря, а хористите бяха охранители в шарени костюми, въоръжени с автомати.

Интервюто на Мондтаг е озаглавено “Да се чете или да не се чете режисьорската концепция – или онова, което я замества?“ Бих добавила –  или да я гадаем? Вероятно е търсен паралел между трудните условия, при които цейлонските рибари са се гмуркали за бисери, заради което са имали нужда от божието благоволение /чрез жрицата/, и експлоатацията на работниците в текстилната индустрия в по-нови времена, но за зрителя задачата да отгатне драматургичната логика се превръща в доста голяма трудност.

Затваряйки очи, зрителят вече като слушател, е понесен на крилете на прекрасната музиката на Бизе и се наслаждава на изтънчения звук на Флорес, на грацията и мекотата на вокалната линия на Мхитарян и на “бронзовия“ глас на Тезие – истински сценичен властелин, баритон от благородна порода, който звучи по-светло в сравнение с други негови роли, без да губи нито обем, нито драматизъм, и с безупречна дикция – не само защото пее на родния си език.

“Ловци на бисери“ се появи след нетърпеливо очакване от страна не само на виенската публика. Представленията ще бъдат подновени през декември с промяна в състава. Не мога да не си задам въпроса “Защо?“ и дали не е било по-добре да почакаме още малко за появяването на тази първа реализация на шедьовъра на Бизе с друг екип и друга режисьорска концепция.

Чуйте в звуковия файл разговора на Росица Кавалджиева със Снежина Здравкова в предаването на БНР за музикално-сценични изкуства “Каста дива“.