Тара Менън: "Под вода" е роман за личната загуба

За Пролетния панаир на книгата в София дойде американската писателка от индийски произход Тара Менън, авторка на дебютния и вече нашумял роман "Под вода". Той излезе на англоезичния пазар едва тази пролет, а вече е преведен в 34 държави, отличен е в няколко международни класации и се очертава като международен бестселър.

"Под вода" е история за приятелство и скръб, но и за екологичните промени и природните бедствия. Романът е своеобразна медитация върху загубата, почит към загиващите ни океани и гори и любовно писмо към изчезващите коралови рифове.

"Едно от нещата, в което човешките същества се провалят, е разбирането на смъртта в големи мащаби, независимо дали става въпрос за загубата на 250 000 човешки животи, както се случи по време на цунамито през 2004 година, или загубата на екосистеми или местообитания на животински видове.

Мисля, че ни е много трудно да си го представим и осмислим, така че искаше ми се книгата да е посветена тъкмо на този вид огромна загуба, която ни се струва неразбираема. Стори ми се, че най-добрият начин да предам преживяванията и мъката при такъв вид загуба, мъката, която би трябвало да изпитваме, когато природата претърпява такива поражения, е да напиша история за индивидуална персонална загуба - когато човек губи друг човек. А както е в моя случай - един приятел загуби друг приятел. Това е една понятна загуба - хората разбират какво е да загубиш близък човек. Затова и исках да напиша история за такъв вид лична загуба, за да внуша чувството за загуба в голям мащаб."

Когато четох книгата, повествованието беше толкова въздействащо, че бях сигурна, че пишете за нещо, което сте преживяла лично, че главната героиня сте вие самата. Как успяхте да създадете толкова убедителна фиктивна реалност?

"Мисля, че трябва да възприема думите ви като голям комплимент. Вие не сте първата, която го казва - хората казват - "О, това трябва да е автобиографична история, а не измислена". Трябва да призная, че изобщо не е така. Не съм израснала в Тайланд, не съм била там по време на цунамито. Слава богу, никога не съм изпитвала мъка от загубата на някого, не съм губила приятел. Това понякога много учудва хората.

Никога не съм виждала манти - големите морски същества в книгата, които са в центъра на повествованието, никога не съм виждала манта в реалния живот. Когато казах на моя агент, когато той прочете книгата за пръв път, той ме попита - беше ли там по време на цунамито? Отговорих му - не, а той тогава каза - "О, значи това е наистина роман", защото съм измислила всичко.

Признах, че наистина е така. Скучният отговор на въпроса как съм го постигнала е, че правих много проучвания по различни начини - проучвания върху природата - какво представлява дъждовната гора в Тайланд, какво представлява кораловия риф в Тайланд - места, които съм посещавала и имам някакъв личен опит, защото съм имала късмета да пътувам до там.

Трябваше да прочета много материали за самото цунами, какво са преживели хората, които са били там по това време - четох много публикации във вестници, много свидетелства на оцелели. Освен това познавам и двете места, които описвам - Тайланд и Ню Йорк. Живях в Ню Йорк десет години, израсла съм в Сингапур, но ходех в Тайланд може би два пъти годишно."

В книгата споменавате двете книги на Джоан Дидиън, посветени на нейната огромна загуба - на съпруга ѝ и на дъщеря ѝ. Чела съм едната от тях и много плаках. Реагирах по същия начин и докато четох "Под вода". Защо е толкова важно за човека да се опита да разбере болката от загубата и да я приеме?

"Първо, съжалявам, че съм ви накарала да плачете и ви благодаря за това, защото това означава, че книгата наистина въздейства. Трябва да призная, че и аз плаках докато четох мемоарите на Джоан Дидиън, посветени на смъртта на съпруга и дъщеря ѝ. Това е наистина много труден въпрос за мен да разбера страданието... Мисля, че наистина ни е трудно да го разберем, а искаме да го разберем. Мисля че, въпреки че книгата не е автобиографична и лична, тя по някакъв начин отразява най-съкровени чувства."

В едно ваше интервю казвате, че докато пишете, не се стремите да намерите отговори на въпросите, а да задавате въпроси. Това ви е по-интересно. Предполагам че сложността на живота ви вдъхновява?

"Да. Мисля, че за мене и двете неща - четенето на романи и писането на романи, са свързани със задаването на въпроси. И тук не става дума да не се търсят отговори изобщо, а да не се дават директни отговори.

Смятам, че и четенето и писането са част от процес, който ни приближава до истината по отношение на действително сложните въпроси.

Независимо дали това са въпроси на индивидуално и емоционално ниво като скръбта, или на политическо и екологично ниво като унищожаването на природен пейзаж. Искам да засягам въпроси, на които нямам сигурни отговори, защото иначе ще ми бъде скучно да пиша. Затова и избрах на напиша роман - това е жанрът, в който можеш да се разгърнеш, когато нямаш сигурни отговори."

Зная отговора на следващия ми въпрос, но все пак ще ви го задам - можете ли да плувате?

"Мога и съм твърде добра плувкиня. Защо ме питате?"

Защото описвате плуването във водата и гмуркането така, все едно сте родена в океана. Сякаш сте неизменна част от морския свят.

"Да, започнах да плувам от много малка. Без преувеличение мога да кажа, че се чувствах отлично във водата. Първо в басейните - скачах във всеки басейн, на който попадах. Според родителите ми съм го правила дори преди да се науча да плувам добре. За първи път отидох до морето и специално да видя кораловия риф, за мой късмет на много ранна възраст. Разбрах, че тъкмо там искам да бъда. Можех да прекарам по шест часа дневно в океана, когато имах възможност. Да, обичам морето. Но мисля, че има и още нещо, което е част от книгата - това, че морето е много плашеща стихия. Трябва да го уважаваме и да се страхуваме от него. То има способността както да ни дава успокоение, така и да носи разрушение."

Да, природата е страховита, но и хората всяват страх. Това е доста видимо в книгата ви. Хората избиват мантите, на които вие давате имена като на хора, стават жертва на бракониери.

"Мисля, че книгата е посветена основно на унищожението, на което сме подложили природата и фокусът е основно върху това. Тези манти са в центъра на повествованието. Те са силно застрашени - избивани са директно от хора, които продават хрилете им, а това се отразява на кораловия риф и води до избелването му и до бавното му унищожение. Написах книгата, за да засегна този вид ниско ниво на унищожение. В нея присъстват описания на цунами и ураган, мащабни катастрофи, но те се случват в края на книгата, а причината да ги сложа в края е за да покажа другите видове унищожение - унищожаването на природната среда и на тези толкова красиви морски същества, с които двете момичета имат специална връзка."

Толкова е интересно да проследим вашите, извинете, всъщност разходките на главната героиня Мариса из Сентръл Парк в Ню Йорк и да забележим, че там има толкова много живот - растения, птици, животни. Кога започнахте да проявявате интерес към живата природа, към растенията и животните? В детството, по-късно или в момента, в който започнахте да пишете книгата?

"Това определено започна в детството. Мога да посоча две причини за това. Първата е, че израснах в Сингапур - на малък остров и учителите ни разбираха, че, за да опознаем природната среда, трябва да ни изведат да разгледаме съседните страни, тъй като Сингапур е твърде малък. Имах късмета да попадна в училище, което ни водеше на екскурзии. Това стана, след като навършихме 11 годишна възраст. Тогава ни заведоха в Малайзия, Индонезия, Тайланд, в дъждовните гори, в джунглата, на кораловия риф, по плажовете и ни учеха какво представляват те. И това се случваше докато бяхме на 11,12, 13 години - водеха ни на тези екскурзии, за да опознаем света. Освен това имах късмета родителите ми да ни водят с по-малкия ми брат на екскурзии в Индия, Южна Африка, където преживявахме невероятни моменти сред дивата природа и дивите животни. Не мога да ви кажа точния момент, но от съвсем малка бях запленена от дивите животни. Нямам домашен любимец, но винаги съм била очарована от дивите животни."

Трябва да ви призная, че след като прочетох "Под вода", започнах да се оглеждам из града и да забелязвам растенията и птиците и да се питам - какво е това дърво, как се казва тази птица? Отворихте ми очите за този свят, който си е тук, в града, но някак го подминаваме. Може би книгата ви ще ни помогне да започнем да забелязваме природата?

"Надявам се. Мисля, че това е най-хубавия комплимент, който можете да ми направите. Едно от нещата които исках да постигна с книгата, особено във връзка с градовете, а Ню Йорк е част от книгата, е да покажа колко много природа има в тях. Цял живот съм живяла в градове. Никога не съм живяла на село. Мисля, че е много лесно да смятаме, че само хора обитават градовете. Израснах в Сингапур, преместих се в Ню Йорк, прекарах известно време в Делхи, това са огромни градски центрове, пълни с животни, птици и растения. Това, което Мариса прави наистина добре когато се премества в Ню Йорк - понеже като дете е обградена и обучавана от възрастни хора, които обръщат специално внимание на природата - е да забелязва растенията, животните - таралежите и катеричките, скорците. Много се надявам читателите на книгата да направят точно онова, което правите и вие - да видят едно черно-бяло птиче в парка в София, каквото видях вчера, и да се запитат - каква е тази птица?"

Темата за приятелството е много интересно разработена в книгата ви. В съвременния свят сякаш сме по-скоро фокусирани върху романтичната любов или говорим за мъжкото приятелство. Женското приятелство като че ли е омаловажавано и пренебрегвано. Много вълнуващо е приятелството между Мариса и Ариел, скрепено върху тяхната обща загуба - едната няма майка, а другата е лишена от бащина подкрепа. Като че ли тъкмо тази обща загуба ги свързва?

"Първо, наистина смятам, че като общество, а и навсякъде по света - израснала съм в Азия, а сега живея на запад, навсякъде приятелството се подценява, в сравнение с романтичната любов и дори в сравнение с любовта в семейството. Мисля, че това е странно защото връзката, която имаме с приятелите си е едновременно емоционална и рационална. Ние избираме приятелите си и продължаваме да избираме дали да поддържаме връзката или не. Можете да прекратите приятелството си с някого, когато решите и фактът че продължавате да сте приятели с някого в продължение на десет, двадесет години или 40 години, е в резултат на факта, че сте избрали да поддържате това приятелство. Това говори много за дълбочината и качеството на тази връзка.

Смятам, че приятелството липсва в културата ни и по-конкретно женското приятелство. В класическата литература мъжкото приятелство присъства, но женското приятелство е неглижирано.

Има някои известни изключения като творбите на Елена Феранте, в които тя описва приятелство между жени. Но за мен беше важно, докато обрисувах тези две момичета, да покажа колко много грижа, внимание и обич може да има в техните взаимоотношения, че между тях няма съперничество, съревнование, никоя от тях не се опитва да бъде по-добра от другата. Това са отношения, при които момичетата се опитват заедно да разберат света. Изучават заедно света. За разлика от романтичната любов, която често обръща погледа навътре - единственото, което ви вълнува, е другият човек и отношенията ви с него, Мариса и Ариел са приятелки, които изпитват обич една към друга, но и обич към природата и света."

Какво изпитахте, когато свършихме книгата. Работили сте върху нея 8 години и изведнъж ръкописът е готов - какво почувствахте?

"Почувствах се наистина отлично. Писането ми отне много време. Книгата не е много голяма, но аз писах много и изхвърлих много неща. Написах два пъти повече текст и изхвърлих половината, защото исках всяко изречение да е изключително точно. Помня точно момента, това беше една сряда, когато приключих с писането в моя офис - обикновено пиша вкъщи - приключих с писането точно преди едно събитие с писателя Гарт Грийнуел. Трябваше да тръгвам, очаквах да се срещна с една приятелка на събитието, но тя дойде в офиса и каза: "О, ти сигурно си била в специално състояние, когато си приключвала романа". И сигурно е била права, защото всичко по бюрото ми беше разпиляно, имаше една запалена свещ, бях си забравила якето, сякаш напълно се бях пренесла в света на романа. Приключването на писането ми донесе и странно усещане - случи се в сряда, изпратих текста на моя агент и очаквах да има много забележки и препоръки за промени, а той ми писа - направо го изпращам в понеделник. Сключих договор за издаване следващата седмица. Така че това беше много странно, сюрреалистично преживяване."

Имате изключително внимание към детайла, притежавате изключителна наблюдателност, как го постигнахте?

"Мисля, че отговорът ми може да ви изненада. Ако запитате моето семейство и приятелите ми, те ще ви отговорят, че никак не умея да се концентрирам и да наблюдавам. Съзнанието ми е много подвижно, рее се и се насочва на случаен принцип. Често се разсейвам, но донякъде разсеяността ми се дължи на това, че дребни детайли задържат вниманието ми. Когато се разхождам, може би трябва да обръщам повече внимание на майка ми, на брат ми или на съпруга ми, а вместо това вниманието ми се концентрира върху онова, което се случва на улицата близо до мен. Но процесът на постигане на такава детайлност в романа е процес на писане на много текст, след което зачерквам голяма част от него и запазвам само детайлите, които имат значение за историята."

Как се чувствате в София?

"Пристигнах преди два дни и се разхождах по четири часа и в двата дни, дълго обикалях из града. Много им хареса. Продължавам да търся места, където да се преместя да живея, точно в момента го замислям. Мисля, че София е подходящо място да дойда да живея за известно време. Тези два дни бяха като някаква магия - времето беше хубаво. Вчера прекарахме много време на женския пазар. Купих може би три килограма ягоди и три килограма череши, ядох и се разхождах сред софийските красиви паркове. Да, много ми хареса, каза за предаването "Графити по въздуха" писателката Тара Менън, авторка на романа "Под вода", която гостува на пролетния панаир на книгата.

Интервю на Светлана Дичева с Тара Менън в "Графити по въздуха"