Никол Чорбанова: Да се върнеш заради децата, които вярват в теб

Има истории, които не се разказват с броя на медалите, а със силата на духа. Истории за хора, които дори след години далеч от състезанията намират смелост да започнат отначало, водени единствено от любовта към спорта.
Шест години - толкова време Никол Чорбанова не беше стъпвала на състезателното татами. Шест години, през които животът ѝ се промени напълно.

От  многократна европейска медалистка тя се превърна в майка.

От състезател – в треньор. Вместо да печели медали, започна да създава шампиони.

Но има мечти, които никога не си отиват.

Тази година Никол реши да се завърне. Не заради славата. Не за да доказва на някого, че все още може. А защото любовта към таекуондото никога не я е напускала.

Голямата цел беше повече от амбициозна – рекордна четвърта балканска титла. Победа, която щеше да я превърне в първата българка с четири златни медала от Балканско първенство.

До рекорда не достигна. Загуби финала и остана със сребро.

Но това далеч не е история за загубата.

„Да се върна след шест години беше нещо, за което мечтаех отдавна. След като прекратих кариерата си, спортът започна страшно много да ми липсва. Чудех се дали изобщо е възможно да се върна – след майчинството, след толкова години, докато развиваме клуба и работим с децата. Но просто исках още веднъж да изляза на татамито.“

Преди да стигне до балканското първенство, Никол отново става държавна шампионка. Самата тя признава, че днес е съвсем различен състезател.

„Когато бях на 15 години, просто излизах и се биех. Не осъзнавах какво печеля. Сега вече гледам на спорта и през погледа на треньор. Знам как се изгражда шампион и знам как да ставам по-добра всеки ден.“

Днес тя носи и друга отговорност. Вече не се бори само за себе си. Всяка нейна стъпка е пример за десетките деца, които тренират под нейно ръководство.

„Исках да покажа на децата, че никога не трябва да се отказват. Че дори да си контузен, дори да си отсъствал години, можеш да се върнеш. Те бяха хората, които ми дадоха най-голямата мотивация.“

А когато децата започнат да печелят, победата придобива съвсем друг смисъл. Никол вече е чувала българския химн не само в своя чест, но и заради свой възпитаник.

„Да чуеш химна за себе си е велико. Но когато го чуеш за дете, което си изградил от самото начало, чувството е още по-силно. Тогава разбираш, че това, което си предал, ще остане и след теб.“ (

Зад успехите ѝ винаги стои човекът, който я извежда до европейските медали – треньорът Димитър Аврамов. На държавното първенство той е до нея. На Балканското обаче не успява да присъства.

„Когато знам, че треньор Митко е зад мен, се чувствам непобедима. Той знае как да ми даде точните указания в най-важния момент. Може би точно това малко липсваше във финала.“

Днес най-важната ѝ титла обаче е „майка“. С усмивка разказва, че синът ѝ вече мечтае за медали.

„Още преди да се роди, беше в залата с мен. Сега вече казва, че иска да се състезава. Какъвто и път да избере, ще го подкрепям безрезервно. Но едва ли аз ще бъда неговият треньор.“

А урокът, който иска да му остави, е прост.

„Никога да не се отказва. Ако истински обичаш нещо, се бориш за него докрай.“

Днес мечтите ѝ вече са различни. Мечтае някой ден да види свой състезател на олимпийския връх.

„Аз не успях да стана олимпийска шампионка. Но вярвам, че като треньор мога да помогна на някой друг да сбъдне тази мечта.“

Историята на Никол Чорбанова не е история за един сребърен медал.

Тя е история за завръщането.

За това, че понякога най-трудната победа не е над съперника, а над собствените съмнения.

За това, че една жена може едновременно да бъде майка, треньор и състезател.

И че понякога най-големият триумф не е да поставиш рекорд.

А просто да намериш смелостта да започнеш отначало.