Нова Попина – селото, което не иска да се превърне в спомен

В силистренското село Нова Попина днес постоянно живеят около 40 души. Преди години те са били близо 400. Училището отдавна е затворено, но сградата му продължава да служи на хората – там са кметството и единственият магазин в селото. А читалището е мястото, което събира местните – с песни, традиции, ръчно изработени предмети и празници.

В малкото добруджанско село, което не иска да се превърне в спомен, няма много хора. Но има много живот.

Някога селото е било голямо – с училище, десетки домакинства и близо 400 жители, а днес са 40, по регистрация са около 70.

Тук обаче не обичат да казват, че селото е безлюдно.

Защото хората, които са останали, не са се отказали от него.

Сред тях е Красимира Великова. Тя живее в Нова Попина вече около 40 години. 

"От 1999-та с прекъсвания, а иначе в кметството като секретар съм работила и от 91, но като кметски наместник от 1999 г. имам 4 мандата. Но моя рожба е читалището."

Читалището "Зора" е едно от нещата, които държат Нова Попина жива. То е създадено през 2008 година. Има фолклорна група "Добруджанки" - формация за стари градски и шлагерни песни, дамски спортен клуб, чието закачливо име е "Фиданки-Цоцоланки", клуб "Традиция", занимания за деца, музейна експозиция.

Има и нещо друго – "Майсторилница Фантазия".

В нея жени от селото превръщат най-обикновени материали в цветя, пана, украси и подаръци, включва се в разказа и Петранка Русева. 

"Някои от интернет, някой просто в процеса на работа ти идва друга идея. Вече е втора година по принцип... аз си уплътнявам времето. Стоя просто, щото сама живея и скучая и казвам: айде тука да хвана нещо да правя.

Понякога материалите са купени. Друг път са намерени около тях – клонки, дървени шайби, хартия, сламки, дори неща, които иначе бихме изхвърлили. 

Събираме всякакви естествени материали, защото първоначално в годините назад започнахме с дървени пана, всякакви видове шайби, дървени нарязани, като се започне от малка клечица. Дори тия най-тънките клонки на дърветата. От тях правим много такива интересни форми – като цъфнало дърво, примерно.“

В началото идеята е била да имат свои, уникални подаръци, когато представят селото на фестивали и събития. После започват да продават част от изделията. Не за печалба, а за да си върнат парите за материалите. И когато има нужда, ръчно направеното може да помогне и на някой друг.

"Иначе за един благотворителен базар за едно момиче, което беше с много тежка диагноза и предстоеше операция в Турция, там събрахме 500 лева от наши продукти. Там бяхме включили и бутилките вино, които са облечени в народни носии, мъжка и женска... най-скъпото, което сътворяваме – плетените шапки."

Но историята на Нова Попина не е само за читалището.

Тя е и за едно село, което е намаляло десет пъти. През 1986 година е имало около 400 души.

"И 1991 г., и 2001 година преброяването - все още имаше във всяка къща 72 домакинства. Във всяка къща имаше домакинства с пет човека, с три... А сега има празни къщи."

Но постоянните жители са около 40.

"Може да сме 20 човека, ама сме хора. Всички външни си мислят, че тука има едни дърти бабички и дядовци, дето живеят самотно. То няма такива."

Доказателството, че Нова Попина не е умиращо село, е в сградата на старото училище.

Сградата, в която някога са учили децата на многолюдната Нова Попина, днес отново е част от ежедневието на селото. В нея са кметството и магазинът.

А магазинът днес е почти толкова важен, колкото и читалището. Две години селото е било без него. Но ако нещо липсва в Нова Попина, местните не чакат непременно някой друг да го реши.

Същото е и с читалището.

Голям ремонт няма. Има малки ремонти, направени с наличните средства и с много личен труд.

"Много години нямахме къде да направим такова по-мащабно събитие, защото залата отзад, която е била киносалон... Ремонт не е правен, всичко е така.

С малкото пари, които ни отпуска Министерството на културата, кърпим дупки... Проект видят ли за такова населено място – забрави.

Ние чакаме тука вече от колко време се молим. Имаме възможности, имаме идеите, нямаме къде да ги направим."

И започват да организират събития.

"Правим сега ежегодно един есенен концерт, който освен веселата част има и такава конкурсна кулинарна... Всичко с тиквена насоченост и стават много хубави празници."

А читалището пази не само вкусовете, но и паметта.

В клуб "Традиция" се събират носии и стари предмети. Някои са реставрирани, други са спасени от забравата.

А когато няма пари за професионален музикален ръководител, "Добруджанки" не спират да пеят. Жените сами ръководят репетициите и сами си намират инструментали.

"Аз съм вече 40 години в селото. Така сме се родили с добруджанското, че някак си то ни е като родно и си го защитаваме и си го обичаме и навсякъде ние сме си добруджанци, ние, че сме дошли от различни региони на страната, даже имаме и авторска песен за добруджанските снахи."

"Бастун, не бастун – не се даваме. Това е. Решим ли – правим." Може би точно това е най-точният портрет на Нова Попина. Хората са малко. Възрастта им расте. Част от младите са в чужбина. Но когато имат цел, се събират. Нова Попина вече не е онова голямо село с близо 400 жители. Но не е и празно.

В старото училище днес има кметство и магазин. В читалището има песни, деца, занаяти и спомени. Жените плетат, рисуват, пеят и готвят. А хората чакат големите проекти да стигнат и до тях.

Репортаж на Незабравка Кирова в предаването "12+3" можете да чуете от звуковия файл.