Елена Евстатиева за случая в Пловдив: Ние изоставихме децата си да растат сами

Жестокото убийство, извършено от юноши в Пловдив, предизвика шок, силна тревога и много въпроси, на които трескаво търсим отговор. Не закъсняха и бързи реакции на публични фигури и граждани с различни убеждения и политически предпочитания, които без колебание посочиха виновни за случилото се, определиха присъди и дадоха решения като така, подобно на юношите, решили да налагат свое правосъдие, също влязоха в ролята на разследващи и раздаващи присъди…

Въпросите обаче остават и драстичността на случилото се би трябвало този път да каже на всички, че няма лесни отговори и че с прибързани, имиджови, формални и непрофесионални акции дълбоката криза в общия ни свят ще продължи да се задълбочава и да ражда все по-чудовищни прояви.

В опит да стигнем до причините за процесите, довели до акта на крайна жестокост, в рубриката "Всичко за образованието" разговаряме с Елена Евстатиева, психолог, психодрама терапевт и председателка на УС на Асоциацията за възстановително правосъдие.

Възстановителният подход в правосъдието и възстановителното мислене, което привлича вниманието още през 70-те години на ХХ век, произхожда от древни общностни практики, обяснява специалистката. Целта му е да укрепи общностните връзки, така че всяко криминално деяние да намира бърз отговор в общността. За съжаление днес това е много трудно осъществимо заради голямото отчуждение, в което живеем. Обръщането към него обаче е продиктувано от факта, че именно слабите общности продуцират повече криминогенни фактори. Възстановителното мислене гледа на другия първо като на човешко същество с лична история, а това позволява дори след тежко престъпление двете страни да продължат живота си без да бъдат откъснати от общността.

Случаят в Пловдив впрочем не е първият симптом за дълбоките проблеми на младите хора, макар че шокира с жестокостта си, отбелязва Евстатиева.

"Мислех си за две книги, едната е "Повелителят на мухите", а другата – "Революцията на пеперудите". Двете книги описват… един свят, в който възрастните липсват. В "Повелителят на мухите" деца остават на един остров и те трябва да създадат един нов ред, за да оцеляват, възпроизвеждат един много жесток ред. "Революцията на пеперудите" е за тийнейджъри 11-12-годишни, които в един лагер вземат властта от възрастните… И аз си мисля, че това се случва в нашето общество – възрастните отсъстват от света на децата ни…

Изоставянето на децата сами на себе си означава, че те възпроизвеждат абсолютно и то една много по-жестока и много по-архаична култура на ред, организационна култура на ред, отколкото ние възрастните, защото те се намират в своя път на развитие между възрастните и детството..."

По отношение на реакциите на случилото се и коментарите, които на свой ред раздават присъди и "изваждат" от човешкия род извършителите на злодеянието:

"За съжаление в такива тежки ситуации ние като човешки същества наистина регресираме жестоко. Ние в момента разцепваме света на две, опростяваме го, наистина го правим по-прост, за да преживеем това, което се случва. За съжаление това е един механизъм – както на индивидуално ниво може да се случи, така и в групи, в колективното съзнание може да се случи…Така може да стане по-поносимо… Това, което обаче трябва да направим, за да сме по-спокойни в бъдеще, освен да разбираме процесите, е да се опитаме именно възрастните да държат рамката, защото в момента децата държат рамката и те възпроизвеждат нашия свят в това, което ние разменяме помежду си."

Какво означава възрастните да държат рамката примерно в училище – учителски синдикати призовават за засилване на санкциите срещу ученици нарушители, глоби за родители, забрана за достъпа им до училище?

"Тръгването към свръхсанкции означава, че ние като възрастни не удържаме рамката… Ние трябва да сме сигурната база за тези деца, които са в училище… В една добре удържана рамка има възможност различните вътре да съществуват заедно, съвместно и да общуват съвместно без да се обвиняват за врагове или нещо друго… Всяка една изява на агресия или на такъв тип поведение – много крайно или не толкова крайно, всъщност означава непосрещната детска потребност или човешка потребност, ако това е възрастен."

Решение ли е въвеждането на повече часове за гражданско образование, още учене за права, кои точно са "различните" и как да ги приемаме?

"Не… Мисля, че това е проблемът. Ние се опитваме да компенсираме чрез малко медицински подход все едно: тук липсва това лекарство, сега ще го доставим. А всъщност ние сме хора, детето не е някаква машина, в която просто ние поправяме някакви чаркове. Това, от което се нуждаят децата, е да виждат това в поведението на възрастните… Всъщност е нужно това дете да има осигурени тези  условия, които да му гарантират неговите права, тоест то да няма нужда да се сеща за правата си, защото всичките му потребности и права са спазени от възрастните, които са създали тези условия. Всъщност ние се опитваме да прехвърлим отговорност върху децата.

Целия разговор на Венета Гаврилова с Елена Евстатиева можете да чуете в звуковия файл.