Изкуството в мен: Самюел Бекет и театъра на абсурда

Самюъл Бекет е драматург и писател, чиито пиеси "Краят на играта", "О,Щастливи дни", "Последната лента на Крап" променят изцяло театъра. Бекет е водещата сила на театъра на абсурда. Най-известното му произведение е пиесата "В очакване на Годо".

Самюел Баркли Бекет е роден на 13 април 1906 г. в предградието Фоксрок на Дъблин. Той е вторият син в заможно протестантско семейство. Детството му е щастливо, но силно повлияно от религиозната отдаденост на майка му, от която наследява не толкова религиозната вяра, колкото навика да се пита за смисъла на живота. В училище е отличен ученик и мечтае да стане професор по романски езици.

Въпреки че преминава през трудни периоди – както духовни, така и финансови – Бекет успява през 1938 г. да публикува първия си роман "Мърфи", в който впечатлява с хумор и нестандартен стил. Малко преди това Бекет пътува из нацистка Германия, а след това се установява за постоянно в Париж, където в артистичните кафенета на Сен Жермен де Пре и Монпарнас общува с много писатели и художници. Преживява драматичен инцидент – непознат го намушква с нож на улицата в Париж. Докато е в болницата, често го посещава Сюзан Дюменил, която по-късно става негова съпруга.

Когато избухва Втората световна война, Бекет решава да живее във воюваща Франция, отколкото в спокойна Ирландия. Той участва в Съпротивата и едва не е арестуван от Гестапо.

В следващия си роман той експериментира с езика – играе си с думите, звука им и тяхната сила. Тук се появява и образът на бездомника, който става важен за творчеството му – символ на човек, който е сломен, изгубен и не може да избяга от самия себе си.

В театъра на Бекет често има странно съчетание от хумор и тъга. Той е свят, в който хората трудно създават истински връзки, често героят се опитва да се освободи от друг човек, с когото споделя нещастието си, но никога не успява. В неговите текстове сякаш нищо не се случва: има застой, чакане, безсмислие, а езикът е пестелив, повтарящ се и наситен с усещане за самота и екзистенциална празнота. Бекет вярва, че човек не може да бъде напълно отделен от другите – както тялото не може да се отдели от гласа, а мислите – от думите. Затова героите му често са самотни, но си измислят "двойници", за да не бъдат напълно сами.

Самюъл Бекет е удостоен с Нобелова награда за литература през 1969 година. Умира двайсет години по-късно в Париж.

Чуйте избрани цитати от Самюел Бекет в звуковия файл!