Иво Димчев: Контекстът е честност и откровеност

Иво Димчев е артист, режисьор, хореограф, музикант и композитор, чието творчество отдавна отказва да се побере в едно жанрово определение. От пърформанса и съвременния танц до авторската музика той търси различни начини за среща с публиката. На 3 септември Димчев излиза на сцената на Амфитеатъра в Созопол в рамките на 42-рото издание на "Аполония".

Интересът на българската публика към концерта му го изненадва, признава той. След години работа извън България Димчев усеща, че все повече хора тук се разпознават в неговото изкуство.

Това ме учудва. Интересно ми е защо се случва и защо е този интерес, но по-голямо е усещането за радост и за благодарност за това, че българската публика ме разбира. Защото най-важното е за един артист да бъде разбран. Не само да бъде чут, и да бъде разбран.

За Иво Димчев близостта между артист и публика зависи и от самото пространство. Амфитеатралната сцена според него естествено създава усещане за общност и скъсява дистанцията между хората на сцената и тези пред нея.

Всяка една амфитеатрална сцена просто го предполага по естество, защото се създава това усещане за гнездо, където всички сме си близки и дистанцията просто е по-къса и е просто по-уютно, създава уют.

Димчев често е възприеман като провокативен артист, но самият той поставя друго определение в центъра на работата си. Не провокацията, а честността е това, което търси – дори когато тя означава да покаже пред публиката собствените си слабости, страсти и болки.

Аз съм много далеч от провокацията. Аз се надявам, че хората постепенно с времето са разбрали, че на мен провокацията не ми е най-важното нещо въобще. Никога не ми е била важна, аз просто съм откровен. И това, че съм откровен, някои могат да го извадят от контекста, някакъв мой жест, израз или послание да бъде разделено като провокация, но контекстът е честност и откровеност.

Тази откровеност засяга и начина, по който артистът използва уязвимостта, хумора и телесността в музиката си. Според него именно способността да се смеем на собствените си страхове и слабости може да бъде форма на свобода.

Свободата е в това да имаш някаква дистанция и дори на най-тежките неща и най-големите болки да можеш да станеш малко встрани и да се посмееш на самия себе си. Не само на нещата, от които ни боли, а и от нещата, от които ни е срам. На тези неща, ако можеш да се посмееш, ни става малко по-широко около врата. А пък аз обичам да ми е широко около врата.

Защо тогава толкова трудно си позволяваме да бъдем такива, каквито сме?

Иво Димчев вижда причината в страха от оценката на другите. Според него човек първо трябва да проведе разговор със самия себе си – да приеме собствената си различност, преди да може истински да се срещне с останалите.

Ти харесваш ли си такъв, какъвто си? Приемаш ли се? Прощаваш ли си? И тогава вече ще е много по-лесно, защото да, първо ти трябва да го продолееш сам в себе си – на всички тези гласове, които чуваш, и вътрешния глас, който ти казва: "О, не, това трябва да скриеш, от това трябва да се пазиш, това не е добро, хората очакват нещо съвсем различно." Този разговор, когато бъде преодолян и бъде решен, и след това разговорът вече с другите и с публиката е много по-лесен.

Музиката се оказва особено важно пространство за тази откровеност. Димчев признава, че любовта и уязвимостта са сред най-трудните теми за него, но песните му дават възможност да ги изрази по начин, който в ежедневното общуване би бил много по-труден.

Песните създават това безопасно пространство, в което аз мога да си позволя да бъда толкова уязвим. В живота и в разговор много трудно можеш да бъдеш толкова уязвим и толкова откровен, колкото в музиката. […] Музиката просто създава това безопасно пространство, в което може да си позволим и може да се срещнем на толкова уязвимо ниво.

А след уязвимостта идват хуморът, забавата и дори цинизмът – като начин да бъде намерен балансът и да не остане човек постоянно оголен.

На сцената в Созопол Иво Димчев е с Алекс Христов – китара, Боил Каранейчев – бас-китара, Адриан Николов – барабани, и Мартин Годуров – тромпет. Работата с професионални музиканти е важна част от развитието му като музикант, който сам определя себе си като до голяма степен самоук.

Аз нямам музикално образование, пиша песните си доста по интуиция и на един малък кейборд. И не мога да свиря професионално на никакъв инструмент. […] Благодарение на тези страхотни музиканти може хората да видят колко много музика има в моите песни, не само смелост.

В разговора ни стигаме и до границите – морални, политически, психологически, емоционални и сексуални. Димчев не говори за тях единствено като за нещо, което трябва да бъде прекрачено. Напротив – според него рамката може да бъде пространство за среща.

Не е непременно да ги прекрачвам или да ги отричам, по-скоро да работя с тях и да ходя по ръба, доколкото ми е възможно, защото понякога по ръба е по-трудно, отколкото да отречеш някаква рамка и да опиташ да я прескочиш или да съществуваш от другата страна.

И именно така стига до едно от най-важните си разбирания за свободата – че различните светове могат да съществуват едновременно, без непременно да се отричат един друг.

За мен рамката е важна, тя показва едни два свята, които според мен могат много приятелски да се комуникират и да общуват, без да се отричат. Аз мога да живея много добре и да обичам своите родители и те мене, без непременно ние да харесваме едно и също изкуство и да имаме едни и същи морални ценности. Именно това дава рамката и позволява да ходиш по ръба.

Целият разговор на Таня Димова с Иво Димчев можете да чуете в звуковия файл.