Учителят – между авторитета и обичта

В 41 училища в Силистренско подготовката за новата учебна година е към финала. 21 педагогически позиции все още са свободни в 14 училища, най-често за начални учители. 26 училища вече имат необходимите разрешения от РЗИ, но намирането на медицински специалисти също се оказва предизвикателство.

Но зад готовността за първия звънец стои една професия, която се променя заедно с времето. Четири учителки от различни поколения разказват пред БНР. Има професии, в които времето се измерва в години трудов стаж. При учителя времето има друг измерител – поколения ученици. И всяко поколение оставя нещо след себе си – на учителя и на самото училище.

Може би затова, независимо колко се променят децата, родителите и правилата, има въпроси, които остават. Как се печели доверието на едно дете? Как се изгражда авторитет? И може ли учителят да бъде едновременно близък и строг? Мариана Маркова знае отговора отдавна, ставайки учител тя осъзнава, че е сбъднала и другата си мечта – да бъде актриса, да бъде на сцена.

"В момента, в който осъзнах, че класната стая всеки ден е вид сцена, имам най-прекрасната публика. С всичките щуроти, с всичките трудности, всичките сълзи и всичките прегръдки разбрах, че това е моята професия. Знам, че съм си на мястото“, казва тя.

32 години по-късно това усещане все още е там. Но с опита идва и друго разбиране – че зад поведението на едно дете често има причина, която не се вижда на пръв поглед. Гинка Миланова си спомня съвет, който получила още в началото на професионалния си път от директора на училището. Съвет, който не е забравила повече от четири десетилетия:

„Каза какъвто и проблем да имаш с ученик, никога на родителска среща пред всички родители не го коментирай, защото не знаеш какъв е проблемът в семейството. Предпочитай да говориш насаме с родителите.“

Понякога да бъдеш добър учител означава просто да спреш и да изслушаш. А училището отдавна не е място, в което учителят работи сам. Днес все по-често се говори за партньорство – между училището, родителя и детето. Гергана Христова има 37 години професионален опит и е убедена, че именно в това партньорство е разковничето:

„Възпитанието и образованието е задължение на учителите, а не – точно така трябва да бъде взаимна. Внимание и то голямо внимание от страна на децата, на родителите към децата и на учителите към децата. Само тогава се получават нещата.“

А докато опитът дава увереност, началото дава други уроци. Мария Стоянова е започнала работа като учител в края на септември миналата година. В началото е имала притеснения. Но и подкрепа от колегите. „Мисля, че наистина ми е било мечта и макар късно успях да я осъществя. Имах много притеснения в началото.“

„Нито за момент не се почувствах новата, незнаещата, неможещата. Приеха ме много, много радушно... всеки, към когото съм се обърнала, ми е помогнал. Дали са ми много ценни съвети...“ А един от най-важните съвети е свързан не с преподаването, а с границата между учителя и приятеля:

„Някои от децата ме приеха по-скоро като приятел и това ми беше грешката... трябва да бъда водещата фигурата там. Аз трябва да съм авторитетът..Но успях да възвърна баланса в класната стая.“ Близост, но не приятелство. Авторитет, но не дистанция. А пожеланието на нейната по-опитна колежка към всички учители е кратко:

„Пожелавам им да не губят вярата. Да знаят, че са си на правилното място, да знаят, че надежда има... ние сме хората, които можем да променим гражданското общество.“ Защото учителят не работи сам. До него са родителите – със своите очаквания, въпроси и отговорност.

„Родителите и учителите наистина трябва да работят заедно като един отбор в името на децата... Не трябва да се делим, не трябва да си пречим.“ Различни поколения. Различен опит. Но едно и също място – класната стая. И може би единственото, което не се променя, е нуждата от доверие. Защото първият звънец е само началото. А урокът за това как се възпитава човек е общ – на учителя, на родителя и на цялото общество.

Подробности чуйте от звуковия файл.