Ан-Мишел Ерон ‒ на крилете на музиката и с България в сърцето

"Затварям уморени очи и тръгвам по магическата пътека на моята музика, която често ме води към България. Пътят е кратък, колкото едно завръщане. Завръщане към щастието, към корените, към светлината!"

Така започва есето на Ан-Мишел Ерон, родена на 8 август 2009 година в Париж. Ан-Мишел е една от победителките в конкурса на БНР за ученици и студенти от българските общности зад граница. 

Въпросите, които конкурсът отправи към българските ученици и студенти по света, бяха: С какво България може да помогне на Европа и света? Каква кауза може да обедини българите по света?

"Често в моите лунни нощи сънувам България – в музика от български композитори и акорди, които се раждат изпод сръчните ми пръсти. Сънувам красотата на изгрева и се вслушвам в мажорното му сияние, после се потапям в минорната мекота на залеза. Спомените за слънчевите лета с крайморски брегове и зелени планини не се забравят! Люшнатите ниви на Добруджа са като тънка златна нишка в сърцето ми, дори поляните с червените макове, зная, че са само български." ‒ Откъс от есето на Ан-Мишел Ерон

Гости в "Terra Култура" са Ан-Мишел и нейната майка Пламена Ерон, която е директорка на две български училища във Франция ‒ в Париж и в Парижкия район. Двете разказват за разликите между българската образователна систем аи френската. 

"Привилегия е да говориш езика на създателите на българските букви – Кирил и Методий, да стъпваш върху вековни традиции, да осъзнаваш чрез родовата принадлежност себе си като част от историята на своя народ. Честността, добротата и гостоприемството са качества, които отличават българите от другите народи по света. А колко талантливи хора е дала България на света: музиканти, спортисти, артисти, песните ни облитат космическите пространства дори!" ‒ Откъс от есето на Ан-Мишел Ерон

Ан-Мишел споделя какво я е вдъхновила за написването на есето. Връзката с музиката, която е неизменна част от нейния живот, е била водещата нишка. 

"И тук идва мисълта за Думите – единствените воини, най-необходимите оръжия, с които хората трябва да се запасят, думите на родната реч, на езика на уважителното човешко общуване, думите, с които споделяме любовта, ежедневието, щастието и нещастието, с които разбиваме и разтопяваме сърцата си. Думите, които убеждават, че няма по-смислено живеене от живеенето в хармония с българите по света." ‒ Откъс от есето на Ан-Мишел Ерон

Пламена Ерон насърчава родителите, които слушат, да подкрепят децата си и техните занимания в различни области. Така всяко дете може да открие своя талант в спорта, изкуството или науката. Нищо не е насила - всичко идва от сърцето.

"В свещения дом на моите деди за първи път се научих да обичам. Не само защото бях обгръщана с огромна топлота от всички мои близки, а и защото там се научих да ценя книгите. Сред българската природа и сред любими приятели за първи път усетих красотата на нашите словесни творби. Обичам българската литература и история, тъй като винаги съм искала да познавам своите български корени. Така се роди най-силното чувство към земята, която е дала живот на най-ценната жена в живота ми – мама." ‒ Откъс от есето на Ан-Мишел Ерон

Ан-Мишел е на 17 години и завършва музикално училище. Следващата стъпка по пътя на мечтата да бъде музикант е кандидатстване във Висшата музикална консерватория в Париж. Тя вече е свирила на редица големи световни сцени.

"Чрез музиката, която свиря, разнасям българската душа, българското изкуство и любовта ми към България по света. А душата на българина е топла, широка, богата. Винаги, когато свиря български произведения, пред очите ми преминават прелестите на родината, които посещавам всяко лято." ‒ Откъс от есето на Ан-Мишел Ерон

Коя награда си представя Ан-Мишел Ерон и какво би казала в моемнта на мечтаното признание? Чуйте от целия разговор на Мария Мира Христова с Ан-Мишел и Пламена Ерон. 

"Не живея в България, тя живее у мен. Тя си остава моя родина, макар и не единствена, кът от света, в който греят топлина, уют и предчувствия за бъдни вълнуващи срещи. Може би на крилете на музиката?"  ‒ Откъс от есето на Ан-Мишел Ерон