“Пътуване до Реймс“ на Залцбургския фестивал

Признавам си, че тазгодишното ми посещение на Залцбургския фестивал беше тъкмо заради тази опера на Росини. Не че не съм я гледала в Пезаро, не че не работих по субтитрите ѝ в София. Много я харесвам и понеже за мен всяка постановка на австралийско-германския режисьор Бари Коски е предизвикателство, смятах, че трябва непременно да я видя.

Малко история: Нито една ръка не помръднала, когато на 19 юни 1825 г. в Париж била поставена за първи път операта “Пътуване до Реймс“. Не защото най-новата опера на Джоакино Росини била посрещната зле, а защото не подобавало да се ръкопляска в присъствието на току-що коронования крал Шарл X. “Пътешествениците“ на сцената обаче се забавлявали доста повече. Тъй като във Франция в този конкретен момент не можело да се намерят никакви коне, именитите представители на различни нации изобщо не стигат до Реймс, където е коронацията на Шарл X. Вместо това те трябвало да останат в странноприемницата “Златната лилия“, където въпреки всичко намират начин да се забавляват — заедно с публиката, която и до днес се весели с тях. Това до голяма степен се дължи на странните типажи, които Росини и неговият либретист Джузепе Луиджи Балоки са настанили в хотела. Сред тях има полска вдовица на генерал, загинал точно в брачната нощ при вражеско нападение; италианец, колекционер на антики; обсебен от музиката германски майор и твърде буен руски граф, френска суетна графиня и френски галантен кавалер.

Росини създава “Пътуване до Реймс“ по случай коронацията на Шарл X. Това е последната му опера на италиански език и първата, създадена специално за Париж, след като поема ръководството на Théâtre-Italien, където традиционно големите италиански звезди пеят на италиански. По този специален повод на сцената се събират някои от най-известните певци на епохата, начело с Джудита Паста. След премиерата в парижкия Théâtre-Italien на 19 юни 1825 г. и още три представления партитурата изчезва в архивите и около три години по-късно приблизително половината от музиката е включена в неговата френска опера Граф Ори. Едва през 1977 г. в Академията “Санта Чечилия“ в Рим е открит смятаният за изгубен ръкопис на частите, които не са били използвани за Граф Ори. С помощта на други източници “Пътуване до Реймс“ е пренаписана и през 1984 г. това екстравагантно произведение, създадено по конкретен повод, е изпълнено на Росиниевия оперен Фестивал в Пезаро. Естествено, участват водещите певци по онова време: Чечилия Газдиа, Лучия Валентини-Терани, Катя Ричарели, Руджиеро Раймонди, Енцо Дара, Лео Нучи, Франсиско Арайса, Самюел Рейми и др.

На Залцбургския фестивал също имаше звезден състав, воден от Чечилия Бартоли, която изпълнява ролята, написана специално за Джудита Паста – на Корина, поетеса и импровизаторка.

Любопитна подробност е, че в “Пътуване до Реймс“ Росини трябвало да използва всички гласови категории и множество типове арии и ансамбли, които преди това е разработил в Италия. Фактът, че десет от общо осемнадесетте роли са главни, довежда до крайност една особеност на оперното изкуство: че действието често служи само като повод за пеене. Например френска графиня оплаква в класическата бавна част на своята ария загубата на гардероба си, а в бързата част възторжено възпява появата на шапката си. Комичното идва от несъответствието между емоционалността и повода за пеене. Режисьорът Бари Коски, който има богат опит в комедийния жанр, намира много начини да използва това в “Пътуването до Реймс“.

В едно свое интервю Коски възторжено казва: “Група хора се оказва случайно заедно, защото са блокирани в хотел – идеалната конфигурация за комедия, каквато познаваме и от Фейдо или Бюнюел. Фейдо е сред любимите ми драматурзи. Макар да твори след Росини, в края на XIX век, той може да бъде смятан за един от предшествениците на онова, което през XX век се развива във формата на “хумор на плесниците“. Той създава този жанр на фарса с неговите невероятно бързи влизания и излизания и с комбинацията от еротика и плесници: хора в компрометиращи ситуации, разкрити любовни двойки, хора, които се срещат за любовни срещи в хотелски стаи. Този свят, създаден от Фейдо, откриваме и при братя Маркс и в други комедийни форми. С тази постановка бих искал да създам едно опияняващо състояние – музикално опиянение, което комичното начало в музиката на Росини олицетворява. Естествено, в нея има и прекрасни кантилени, но цялостното впечатление е за свят, който неудържимо излиза извън контрол.“

Като един от най-прочутите композитори на своето време, Росини е дал на певците голяма свобода за импровизация. В партитурите си обаче е ограничавал украшенията, макар че постепенно е въвеждал все повече и повече от тях. Знаем, че е известен и със своето “самоплагиатство“. Поради много кратките срокове, в които всеки път е трябвало да предаде произведението, той често “заимства“ от предишни свои произведения определени откъси, че и цели увертюри.

Един от критиците прави забавен аналог между една сцена в операта и конкурса Евровизия. Всеки от пътуващите трябва да представи песен от страната си под формата на наздравица. Изборът е забавен. Например полякинята възхвалява героизма на воините, командвани от покойния ѝ съпруг, германецът възхвалява императорския химн, французите пеят за краля си, а англичанинът осмива националния химн на Великобритания, “GodsavetheKing“. За съжаление, точно този много смешен момент не можахме да чуем и видим. Поради внезапно заболяване на изпълнителя на лорд Сидни Илдебрандо Д’Арканджело няколко часа преди спектакъла се наложило да се отреже цялото му участие. За това разказва диригентът Джанлука Капуано, за когото това не е единственото предизвикателство. Не го гледам за пръв път как дирижира. И преди ми е правило впечатление как създава настроение – и на оркестъра, и на певците. На моменти имаш усещането, че оркестърът и певците са галопираща кавалерия и диригентът трябва да ги укротява или да ги следва в техния галоп. Няма разминаване, няма колебания, темпата се спазваха и всички очевидно се забавляваха. Музиката на Росини действително изисква тази точност, колективно дишане, и непрекъснато поддържана енергия, без които няма как да се получи “по росиниевски“.

Режисьор на цялото това пиршество на сетивата е Бари Коски. Известен е вкусът на Коски към прекаленото, той обича да прекалява и с визуалната фантазия, която разчита на контрастите. Един френски журналист беше казал: “При него преобладава възхитителна разточителност с иронична, култивирана намигваща усмивка, с която разкрива и ненатрапчивата съвременност на творбата. Зад привидната лекота се крият теми като очакването, невъзможността за придвижване, карикатурните национални идентичности и напрежението между желанието за тръгване и неспособността то да се осъществи. Фразата, цитирана в началото – “говорим за тръгване, а все пак оставаме тук“, би могла да послужи едва ли не като мото на нашето време. В крайна сметка, нима Росини не е един от великите поети на лековатото шеметно чувство – на смеха, танцуващ на ръба на бездната?! Изглежда, че Бари Коски е прозрял, че “Пътуване до Реймс“ не е просто пищна комедия, а радостно размишление върху заедността: усещането да си затворен на едно място, воден от противоречиви и несъвместими желания, но същевременно обединен от музиката.“ Не бих определила по-добре същността на режисьорските идеи.

Както отбелязах, в тазгодишната постановка в Залцбург съставът беше звезден, като се започне с Чечилия Бартоли. Последните няколко представления бяха изцяло посветени и подчинени на рождения ден на певицата. Даже текстът в либретото беше променен на места, за да съответства на повода. В другите роли: швейцарското мецосопрано Марина Виоти, ирландското мецосопрано Тара Ероф, руският тенор и диригент Дмитрий Корчак, уругвайският тенор Едгардо Роча, италианският баритон Илдебрандо Д’Арканджело, френският баритон Флориан Санпе, френското сопрано Мелиса Пьоти. Всички на изключително добро ниво и съвсем в духа на Росини и концепцията на Коски.

“Si parla di partir, e si sta qua“ /“Говори се за тръгване, а все още сме тук“/.  Да наблюдаваш гости във фоайето на хотел може да бъде забавно занимание, особено когато човек се натъкне на такава международна върволица от персонажи. Група случайно събрани хора, които за известно време са затворени в ограничено пространство – това е ситуация, от която много автори отново и отново са извличали комични и абсурдни действия и отношения. “Пътуването до Реймс“ не предлага външно действие и това за режисьора Бари Коски е неустоима покана да измисли свои собствени истории. Но всички се забавлявахме наистина, въпреки доста разтегленото действие – близо 4 часа! На излизане си тананикахме – съвсем в духа на Росини и Моцарт, най-известните мотиви от операта.