Христина Хранова: Животът на една българка, отдала живота си на Родината

"Отечеството" – както олицетворявали въжделението за свобода българите в Османската империя – изисквало от тях не просто самоотвержен боен дух, но и изкачване по стълбица, чийто връх докосвал канони като непрестанно себеразвитие и безкористно служение на ближния. И наистина, имало ги тези сънародници, които осъзнавали историческия момент и съграждали в себе си чертите, водещи ги към безсмъртни дела. Сред тях стои името и на Христина Хранова.

Аз пренасях преоблечена като мъж писма на Първи софийски, на Четвърти панагюрски и на Осми ловчански комитет под заповед и указания на великия Левски през гори и планини, деня и нощя, в хубаво и лошо време. В деня на грозното баташко клане аз се намерих в самата черква, гдето загинаха толкова невинни и се избавих само по едно чудо. Когато удари часът на Освобождението, аз с оръжие в ръка напред със славните опълченци воювах при Шипка, Шейново и Стара Загора…

Христина Хранова се ражда през 1852 г. в село Клисура в семейството на Храно Ценков – Овчарина, най-малка сред дванайсетте си братя и пет сестри. Дванайсетгодишна застрелва главатаря на турския башибозук, който се опитал да съсече майка ѝ, след което бащата натоварва многолюдната челяд в каруца и я отвежда в София. Девойката се образова в гимназията на Йорданка Филаретова, а когато ѝ се отдава възможност да помага на Васил Левски, не се колебае.

"На 18 години Христина става куриер на Софийския революционен комитет по препоръка на Левски – разказва Магдалена Гигова в рубриката си "Адресите на любовта" по Радио София на БНР. – Всяка седмица, възседнала коня си и преоблечена като момче, тя обикаля от София до Ловеч и Панагюрище и носи писма на Левски. Отношенията между двамата излизат извън рамките на сериозния тон и любовните помисли към русокосия левент я спохождат до края на живота ѝ, запазвайки ги чисти и неопетнени. Не минава много време и до Хранови достига грозната вест, че Левски е заловен и осъден на смърт. Христина се преоблича като овчарка – намята ямурлук, взема гега в ръка и отива близо до мястото на екзекуцията, за да види Апостола за последен път. Когато той увисва на бесилото, още по-гореща ярост закипява у нея да отмъсти на турците за скъпата жертва. Тя присъства на обесването на Дякона и в писанията си го нарича "Великия".

По време на Априлското въстание (1876) Христина Хранова участва в бойните действия в Батак, а година по-късно се включва в редиците на опълчението в качеството на милосърдна сестра и минава през огъня на сраженията при Шипка, Шейново и Стара Загора. Междувременно десетима от братята ѝ губят живота си като доброволци в Сръбско-турската и в Руско-турската война.

След като изпълних свещения си дълг към Отечеството, мислейки, че жената в тежки моменти може наравно с мъжа да помогне на родината си, аз заминах да се уча. Станах акушерка и като такава в течение на ред години помагах на хиляди майки да дадат на България хиляди храбри синове и достойни дъщери. Моята ръка изтегли из недрата на родилките не по-малко от 3462 живота. Спасих тия години, между другото, не по-малко от 54 давящи се от явна смърт по непредпазливост или случайност из вълните на Черно море през разни сезони на морските къпания…

Виждайки извоюваната свобода, Христина Хранова заминава за Киев, където с помощта на отпуснатата ѝ стипендия за даровити ученици завършва с отличие Повивалния институт към Имперския университет "Св. Владимир" и става първата дипломирана акушерка в България. Благодарение на отдадената ѝ работа в София е открито първото родилно отделение. Практикува благородната професия в няколко града, включително и във Варна, където в Арменския квартал образова децата да пишат и четат, а през лятото – и да плуват. Именно в морския град тя се превръща не просто в първата жена воден спасител у нас, но и по света.

 "Тя била такъв плувец, че през 1908 г. – в онези мъжки времена, когато жените потапяли краката си до глезените, облечени от глава до пети, на 56 години преплува петкилометровото разстояние от Варна до нос Галата – продължава разказа си Магдалена Гигова. –Навярно е и първата българска неофициална състезателка по плуване. За нея се разказва: "При облози за дълго надплуване, въпреки своята възраст, побеждавала млади моряци". Обичала е и да се шегува. Веднъж, маскирана като черно чудовище, се появява внезапно откъм морето при мъжката баня и стотината изплашени мъже бързо се разбягват."

Ала когато сърбите след Съединението заплашиха свободата на Отечеството, аз пак не се стърпях. Грабнах пушката и се отзовах на границата и като доброволка взех най-живо участие в сраженията при Драгоман, Гурголят и Сливница... 

Макар и отдадена на работата си, повикът на родината се оказва по-силен.

"В Сръбско-българската война през 1885 г. Христина Храмова отново е героиня и тогава е ранена в лявото коляно – казва Магдалена Гигова. – Тя не само върти оръжието, но в торбата си носи лекарства и полага грижи за болните и ранените. Започват да я наричат с благодарност "Майка на героите". Близо 30 г. след Руско-турската освободителна война Христина за последен път навлича войнишкия шинел и се записва доброволка – този път в Междусъюзническата война (1913). По онова време тя е около 60-годишна и по-късно признава, че е надценила силите си. Участва в сраженията при Куманово, Егри паланка, Кочани и Джумая."

Стара, немощна, недъгава аз не съм в състояние да изкарвам прехраната си и медлено се топят и последните ми сили в тая грозна мизерия. Има дни, когато съм принудена да гладувам. Зиме зъзна от студ. Аз не искам много, помогнете колкото да не умра от глад и студ. Милост, милост, синове на България…

Години по-късно на пощенска картичка тя ще позира в парадна военна униформа с опълченска куртка и шест ордена и медали на гърдите. Житейските неволи обаче не я отминават – оказва се, че да извоюваш победа в сблъсък с равнодушието на чиновниците е по-трудно, отколкото на бойното поле. Така през 1910 г. ѝ е отказана държавна пенсия, защото не се осигурявала редовно.

"Малко радост изпитва Христина в личния си живот – завинаги остава самотна, не успява да се задоми – казва в заключение Магдалена Гигова. – Сигурно самочувствието ѝ респектира мъжете – какъв съпруг при жена, която държи в спалнята си пушка? Остава тиха, някак незабележима, а здравето ѝ непрекъснато отслабва. "И ето ме днес руина", ще напише тя. До края на дните си е скована от ревматоиден артрит. Живее в дървена барака и през деня се налага да стои на улицата с протегната ръка за коричка хляб. Крее в крайна бедност, често гладувайки дни наред. Въпреки отличията и заслугите към държавата са необходими близо осем години нейните молби за пенсия да получат отклик. През 1918 г. Народното събрание ѝ отпуска пожизнена народна пенсия от 60 лв. – пари колкото да не умре от глад."

През 1922 г. – на седемдесет и две години, в страдания и мъки Христина Хранова си отива от този свят

"Тя не е погребана с почести и в последния си път е съпроводена само от стари бойни другари. Мястото на нейния гроб остава неизвестно. "Гроб без паметник, гроб отдавна заличен", отбелязва нейният биограф Кирил Божилов. Въпреки своите подвизи и успехи, въпреки животите, на които е помогнала да поемат първия си дъх или е спасила, личността и делото на Христина Хранова остават встрани от пантеона на великите българи без епитафия, кръст и паметник. Във Варна, където е работила като акушерка и водна спасителка, има улица, кръстена на нейно име. Но макар на картичката, издадена за нея като юбилеен спомен да пише: "От София" – в скоби "кореначка", столицата все още не ѝ е оказала почит. Нека ние почетем в мислите си тази забележителна жена Христина Хранова!", призовава Магдалена Гигова.

Текст: Диана Цанкова (по материал на Магдалена Гигова, излъчен по Радио София на БНР)