"Хроники за неудобната истина" - филм за българския Чернобил

Какво са знаели българските власти след аварията в Чернобил и какво не е стигнало до хората - новият документален филм "Хроники за неудобната истина. Истината за българския Чернобил" се връща към събитието от 1986 г. Калоян Николов е режисьор на филма, а Петър Драганов е оператор на лентата.

Через държавни архиви, официални документи и свидетелства от първо лице, разказът проследява как радиоактивното замърсяване достига България и как в условията на ограничена информация, обществото остава без ясна представа за потенциалните високи рискове, включително при консумацията на мляко, месо, зеленчуци. Но филмът поставя и по-големия въпрос за това как една държава реагира на криза, когато информацията, сама по себе си, се превръща в политически проблем.

Четири десетилетия след аварията, темата продължава да се връща и в литературата, и в киното. Вече не само като история за ядрената катастрофа, а като разговор за паметта, отговорността и цената на премълчаното. Филмът ще има премиера на 11 октомври в зала 1 на НДК, която вече е разпродадена.

"Хроника за неудобната истина" обхваща абсолютно всичко, което се случило тогава и го събира на едно място. Филмът е хроника, именно защото събира на едно място фактите, разказани в хронологичен ред, а информацията е страшно голяма. Авторите са прекарали десетки, стотици часове в ровене из архивните материали.
"Имаме много документи - интервюта с учени, лекари, дори с военни. Този материал е огромен и беше много трудно да го направим в една голяма хроника", казва Петър Драганов и допълва, че са решили да включат разказвач във филма, в лицето на Георги Немов, който прави интересна спойка между всичките тези хроники, за да може филмът, в крайна сметка, да бъде интересен за гледане.

"През дългия период, в който правихме този филм, защото отне доста време да се въвлечем в него, да го разработим, осъзнахме, че сме в една много необятна материя. Осъзнахме, че за Чернобил наистина са направени стотици филми, написани са томове литература, но за това, което в България се е случило, имаме едни недомлъвки, едно недоизказване, тайни слухове, а всъщност, доста хора, доста неща могат да кажат като компетенция", допълва Калоян Николов.

По думите му, има още много учени и хора, които са били пряко свидетели и участници в действията, които българската държава е трябвало да предприеме. Това, което авторите на филма научават е, че страната ни има изключително доблестни и много кадърни хора, успешни учени, които в края на житейския си път казват, че и до ден днешен изпитват гняв за това, че не са успели да направят нещо повече за българския народ. За съжаление, доказателствата в филма показват и една съвсем друга страна на българския народ, която е изключително лицемерна и доста користна.

"Имаме свидетелство, че едни хора са делегирали на своите заместници, които са делегирали на техните заместници, само и само, за да се отърват от отговорност. Ние го виждаме като начин на поведение", допълва Николов.
Тази деструктивна тоталитарна диктатура всъщност е част от един по-голямо идеологически процес в Източна Европа, който се изразява с подобни действия или бездействия на личности. 

Има хора, които са болни вследствие на трагедията в Чернобил, но липсват щателни изследвания през годините. Всъщност никога не са правени такива. Има косвени изследвания, но няма директни, т.е. не можем да кажем всички са заболели от Чернобил, защото са много факторите. Просто радиацията влияе на здравето на хората - става предпоставка за онкологични заболявания, или за изменения в тялото, които са деструктивни.
Един от малцината постъпили достойно в тази ситуация се оказва, че е Добри Джуров , който въпреки режима, заедно с неговите колеги, взима мерки в цялата армия да се опазят войниците, като за целта им е давана храна от консерви.

Интересен факт, разказан във филма, е за стопанство, където се отглежда селскостопанска продукция за нуждите на номенклатурата (от месо и мляко), където при получаване на информация за аварията в Чернобил, заповядват да не се дава събраното радиоактивно сено на животните, а да се продаде на друго млекопреработвателно дружество, където се произвеждат същите продукти, но за гражданството. 

Това е важната дума. Продават. Ние наистина отваряме вратата към едно прогнило общество. Едно общество разделено на две. Още тогава ние отваряме вратата да покажем какъв е големият проблем в нашето общество и до ден днешен. Ние не вярваме на институциите, но никой не пита защо. Може би там някъде вече сме виждали какъв е разпадът между общество и институция. Между държава и народ. Че тези две неща съществуват паралелно. Едното е зависимо от другото. Но ние не виждаме двете да се грижат помежду си едно за друго, казва още Петър Драганов.

Чуйте целия разговор на Даниел Ненчев и Вяра Николова в звуковия файл.