Гец отвъд ролите: 100 години от рождението на актьора

Сто години след рождението му името Георги Георгиев – Гец продължава да носи със себе си не просто спомена за голям актьор, а цели образи, които сякаш са останали някъде между екрана и паметта ни.

На 4 октомври 1926 година в Разпоповци, днес квартал на Елена, се ражда момче от бедно семейство. Момче, което мечтае да стане моряк, помага на майка си и открива света на киното като награда за свършената работа. В читалищния театър в родното му място за първи път усеща магията на сцената. И постепенно морето остава в мечтите, а театърът се превръща в съдба.

По-късно това момче ще стане един от големите актьори на българския театър и кино. Ще играе на сцената на Народния театър, ще създаде десетки образи и ще остави в тях нещо, което трудно се описва само с думи.

Ще бъде Йордан в "Селянинът с колелото" – роля, която му носи международно признание и наградата за най-добър актьор на Московския международен кинофестивал. Ще бъде поканен от Еторе Скола за главната роля във "Грозни, мръсни и зли", но до снимките няма да се стигне. Както разказва синът му Данаил Георгиев, Скола харесва Гец, но езиковата бариера се оказва пречка – актьорът не говори западен език, а дублажът не е решение, което режисьорът приема. Ролята в крайна сметка е поверена на Нино Манфреди.

Гец ще премине и през време, в което някои от филмите му са спирани или променяни, а други ще останат като свидетелство за една сложна епоха. Данаил Георгиев говори за тези моменти не само като част от професионалната биография на баща си, а като за изпитание, през което той преминава с характерната си смелост и упоритост.

Но зад ролите има и друг Гец.

Чувствителен, трудолюбив, скромен, близък до хората и до мястото, от което е тръгнал. По думите на неговия син – човек на противоречията: уверен на сцената и екрана, но по-несигурен и притеснителен в личния живот. С "душа на дете", както го описват близките му.

Навярно затова сред всичките му образи най-близък до самия него остава Йордан от "Селянинът с колелото". Данаил Георгиев го определя като най-съществената роля на баща си – образ, в който Гец сякаш не просто играе, а позволява на зрителя да види нещо от човека зад актьора.

А към професията си той се отнася с почти безкомпромисна отдаденост. Репетира до изтощение, докато не познава ролята толкова добре, че да може да я играе, без да мисли за текста.

"Той даваше 110 процента всеки път", казва синът му. И добавя: "Той се уби от работа."

Зад този професионализъм обаче стои и човекът, който е бил до него – съпругата му Цена. Тя е негов партньор не само в живота, но и в работата. По-образована и с широки познания за литературата и световната култура, тя чете и анализира ролите му, разговаря с него за тях и го насочва. Данаил я определя като своеобразен "режисьор вкъщи". Цена дори се отказва от собствената си професионална реализация, за да бъде до съпруга си.

"Гец нямаше да бъде това, което беше, без майка ми", казва още Данаил.

Години по-късно той отново започва да открива баща си – този път в семейния архив. Стари снимки, писма, документи, записки, рисунки и стихове разкриват страни от Гец, които не са били познати дори на най-близките му. В тези материали се появява не само големият актьор, но и човекът, който е живял отвъд публичния образ.

На 5 октомври във фоайето на първи балкон на Народния театър "Иван Вазов" беше открита изложбата "Мълчанието в реплика", посветена на 100 години от рождението на Георги Георгиев – Гец. Фотографии, документи, архивни материали и лични спомени събират части от неговия път – от сцената и киното до семейството и личния живот.

Самото заглавие "Мълчанието в реплика" е и ключ към актьорското му присъствие. Защото понякога една роля не се помни само заради думите. Остават погледът, паузата, жестът, начинът, по който актьорът присъства в кадъра.

И може би именно там започва въпросът, който стои зад тази изложба: какво остава от големия актьор, когато ролите свършат?

Остава човекът. Остават историите, които са го формирали. Остават хората, които са били до него. Остават образите, които продължават да живеят в паметта ни.

А понякога остава и едно особено мълчание – онова, което не е празно, а продължава да говори.

Целия разговор на Таня Димова с Данаил Гец можете да чуете в звуковия файл.