Николай Колев (по Джон Дън): За курниците, кочините и сварените жаби

Костите на цар Самуил, гордостта и срама да си българин и хорото пред Народния театър коментира в "Мрежата" по програма "Христо Ботев" философът и културолог Николай Колев

Хорото

Колко жалко, господин Балев. Аз реших, че като казахте хорото, ракията и костите, ще си говорим за приказки на братя Грим. Само че трябваше да сменим хорото с йодлера и ракията с шнапса. И с такова удоволствие дойдох тук да си говорим за приказки на братя Грим. Но то всъщност, като се замислим, наистина някой е забъркал един алкохолен бульон, в който се опитва да свари всички ни. Някак клишето за сварените жаби напоследък твърде много циркулира между нас. И това не е ОК. Има нещо примиренческо в това да говорим, че жабите са сварени. Не, не са сварени жабите. Фактът, че ние с вас сега си говорим в ефира на БНР, отговаря, че не са ни досварили, ако ние сме жабите, защото общо взето употребата на израза е такава. Аз наистина не мисля, че става въпрос за някакво съзнато противопоставяне. Доколкото съм бивал свидетел на така нареченото хоро пред Народния театър, моят потрес е бил основно естетически и по никакъв начин не е бил идеологически, националистичен, антинационалистичен и прочие. Веднага да си плесна индулгенцията в ефир: аз няма да говоря нито като националнихилист, още по-малко като полисен шовинист, какъвто категорично не съм. Като че ли се научих за половин век и отгоре да съм колкото се може по-дистанциран, доколкото това е и възможно изобщо, както би казал Джон Дън:

На острова, на който сме заточени,
се виждат само курници и кочини
и еднорогът тук наричат звяр –
доброто звяр е, щом е рядка твар...

Това е прекрасен превод на Кристин Димитрова на едно стихотворение на Джон Дън. Определено не мисля, че хората, които произведоха това хоро, съзнателно се противопоставят на нещо. Там, разбира се, има щипка инат, две лъжици гняв, три лъжици ниско самочувствие и най-вече неприемане на някаква градскост на вкуса. Може би вкус е едно от понятията, около които трябва да въртим разговора. Тук много такъв няма или по него няма нашия вкус. Разбира се, аз тук защо започнах да говоря лошо, защо едва ли не заявих, че тия хора имат вкус, който, бидейки различен от моя, не е толкова вкус или е неправилен вкус. Лошо от моя страна. За вкусовете не се спори, казва колегата Кант... Има си места и места. Винаги картирането на града е картиране на културни топоси, на някакви места, на някакви акценти. И в този смисъл волеизявяването да се случва това хоро точно пред Народния театър, защото името му било Народен театър, ами... Лош прочит на символното пространство, защото и НДК е Национален дворец на културата – далеч по-добро място за тропане на хоро. Плюс това НДК, знаейки как е построен, този дворец на културата е бомбозащитен и съответно е звукозащитен. В този смисъл никому не би пречило това хоро там, да не говорим, че там пространството е далеч по-голямо и това хоро може да се шири доста по-щедро. Друг е въпросът, че не виждам много хора да се пробват да се хванат на хорото. Има една групичка от 15-ина хардлайнери. В този смисъл да се хващаме за мантрата, че видите ли, щом театърът е народен, там е мястото и на народното хоро – не, не е така. С което съвсем не искам да кажа: идете пред Народната библиотека, там ще пречите още повече, за Бога, защото и там се чува.

Гордостта българска

Ако сведеш гордостта си само до традициите и славното минало, това значи вече, че имаш някакъв проблем със самочувствието си. Защото това е отказ да валоризираш, да оразмериш настоящето си и да гледаш повече в бъдещето си. Това по повод и на костите. Точно влизайки сега във сградата на БНР, си казах: Бога ми, за мен са много по-важни живите кости и всичко, което обраства тези живи кости. На онази ваша колежка, която беше готова да направи гладна стачка в името на това на радиоансамблите да се плаща достойно за техния труд и за техния талант. Дори труд ще го сложа на заден план – трудът не краси човека, талантът го краси. И в този смисъл за мен живите кости на тази прекрасна музикантка и на всички нейни колеги са много по-важни от мъртвите кости на неясно кого, защото, доколкото разбрах, първо ще се прави ДНК анализ на предполагаемите кости на Самуил, а пък дали ще се окажат негови – бога ми, много е весело това, но всъщност е много тъжно. Аз също констатирам, без да обвинявам, това, че завръщането на краля, на царя в случая, не беше героика, в която избиваме всички лоши орки, тролове и прочия вражина от цивилизацията. Напротив, видяхме един институционален помпозитет, без който можем. Мои познати, малко по-далечни познати ми споделиха: "Успяхме, успяхме!". Какво успяхме? Върнахме си Самуил. Момент. Някой питал ли е Самуил, а на него кой му е домът? Какво общо има София със Самуил? Да тръгнем да ровим там в историята – не съм историк, но имам известни познания. Дръзнал съм да знам, наивен просвещенец съм, дявол да го вземе. И ми се струва, че може би домът на Самуил не е точно София. Но окей, прибраха го, запечатаха го в едни камери, но помпозитетът около това, който извади – ще кажа рестартира, но то никога не е свършвало – това изтъркано и абсолютно лишено от смисъл говорене, фасадно говорене, което е... оглушаващ плакат, който заглушава собствените ти мисли, ако изобщо имаш дръзновението и волята да мислиш. Защото и това трябва – някаква воля трябва, за да мислиш, и съответните рискове от главоболието, което следва по-сериозното мислене. Това плакатно говорене – то заглуши мисълта. Това ме притеснява. Показахме, че имаме военна техника, ама що не я показахме, като потопиха двата кораба в Черно море? Парадът е демонстрация, която вероятно задоволява нечии вкусове и необходимости, не задоволява моите. В този смисъл – окей да си ги върнем, окей да ги показваме, но да си върнем на всички, ако можем. Да живеем в костница, в една перманентна костница – отвсякъде около нас да висят нечии реликти. Нищо лошо, стига шумът около това да не обърне дневния ред. Шумът около това да не заглуши факта, че България продължава да бъде на първо място по жертви на пътищата – жертви от катастрофи. Искам да знам колко души загинаха по българските пътища в този един ден. Искам да знам колко катастрофи станаха в София, колко катастрофи станаха в страната. Искам да знам колко традиционни български мъжкари пребиха или убиха жените си на този ден. Защото знаем долу-горе колко са от началото на годината – долу-горе по една жена, убита на месец. Искам да говорим за това. Искам да не спираме да говорим за това колко пъти традиционният български мачо пребива и убива жена си. Или партньорката си, с която живее, независимо на какви начала или краища. За някои жени тия начала са краища. Краища на живота им. Краища на здравия им разум. Смачкани, пребити от мъжете си жени. Искам за това да говорим.

Славата в минало време

То хем е славно това минало, хем много малко го знаем. От друга страна, когато някой се опита да ни разкаже, че в това славно минало, в което ние имаме едни 500 години османско владичество, когато някой се опита с факти да обясни, че българинът по време на османското владичество е бил малко по-свободен, отколкото е бил по време на съветското владичество, всички скачат и казват: "Не, не, онова там беше робство и ние си искаме робството!". Също е клише изразът "ние си искаме робството", но аз наистина виждам някакви хора, които самоотвержено жаждат предците им 500 години да са били роби. Около годишнината на Априлското въстание – тези 150 години от Априлското въстание – излязоха едни статистики, които аз може би някога съм знаел, но някак съм бил изтласкал. Населението на България към този момент е около 4 милиона или малко повече, и още не знам колко са зад граница българите в рамките на Османската империя. Около 4 хиляди са реално въстаналите хора по време на Априлското въстание, което ние сега – останалите 6 милиона българи в границите на България – честваме. И когато генерализираме това славно минало, славно е миналото на изключенията. Аз се гордея с изключенията в българската история. С тези 4 хиляди изключения – изключенците, които са си дали живота и които са казали: "Да, имам си имота, дори имам си образованието, получено някъде на Запад, по Дунава, нали, попътувал, чорбаджията ми дал пари и прочее. Но ще се боря за тази държава, защото тя е някаква идея, някаква фикция, някакъв фанатизъм, без значение какво, някакъв мираж, но аз съм достатъчно луд, за да си дам живота за нея, докато всички други ще си останат вкъщи, ще си пазят имотеца и ще ме предадат при първа възможност." Защото това са направили с четниците на Бенковски, и с четниците на Ботев, и с кого ли не. Захари Стоянов, "Записки по българските въстания" – всички трябва да не спират да четат тази книга, тази, съжалявам пак за клишето, библия на българското предателство.

Целия разговор на Васил Балев с Николай Колев можете да чуете в звуковия файл.