Тони Николов: Залогът днес е какво ще остане от свободата ни

Тази седмица, на седми октомври, се навършиха 20 години от убийството на Анна Политковская, което, случайно или не, съвпадна тогава през 2006 година с рождения ден на руския президент Владимир Путин. Застреляна с 4 куршума – 3 в тялото и един контролен изстрел в главата. Какво помните от тази 2006-а? Как се промени Русия през тези години и каква беше тогава, коментира в "Мрежата" по програма "Христо Ботев" Тони Николов, философ, журналист и главен редактор на Портал Култура.

"Това беше една Русия, която до голяма степен поглеждаше в бездната към днешната Русия. Дъщерята на Aннa Политковская – Вера е казала, че майка ѝ още тогава е виждала неща, които днес вече са реалност. Мнозина не са искали да повярват. Даже понякога всички сме си мислили тогава, че в репортажите на Политковская, които звучаха доста скръбно, човек си казваше: "Дали все пак не се сгъстяват краските, дали не е гледала през черната леща?".

Към днешна дата трябва да кажем, че тя напълно е познала истината, за съжаление. Това, което бившият президент на Литва Витаутас Ландсбергис каза за Политковская – че е предсказала появата на новия руски фашизъм, на реалностите. Знаете, тези дни прелиствах една нейна книга с текстове за путинската Русия и един пасаж много ме порази – какво тя не може да прости на Владимир Путин. Тя казва: "Не мога да му простя страданията на невинни хора, това, че смачка съдби, че хора изчезват безследно. За безчислените трупове не мога да му простя"... и така нататък. Разтърсващо и много тъжно.

Тя някак си изгоря в тази битка."

Защо я убиха и какво не можа да ѝ прости властта

"Някои смятат, че Рамзан Кадиров, лидерът на Чечения, е искал да се докара на големия началник в Кремъл и всъщност Путин не е знаел – има такива тези. Но има и паралел между събитията с Георги Марков на 7 септември 1978 г. – на рождения ден на Тодор Живков. И тогава се е говорило: "Кой човек прави това на рождения ден?" Има такава традиция, за съжаление, в първобитните общества – да поднесеш главата на неприятеля, за да зарадваш владетеля, просто да му се подмажеш така и да покажеш колко си предан. Да поднесеш чужда глава. Политковская отиде по някакъв начин на ешафода. Нишките не водят наникъде, а нишките трябва да доведат донякъде – да, може би някъде там в линията Кадиров-Путин."

Какъв път извървя Русия

"Път от една война към друга война, за съжаление. Политковская започна с чеченските войни – с първата, с втората, това са големите репортажи. Тя беше отвличана, малтретирана, задържана от едните и от другите – да кажем, от едната и от другата страна. Дори нейният главен редактор Дмитрий Муратов, който в момента е Нобелов лауреат за мир, казва, че едни от тези, които са били отвлечени от чеченските командири, после дошли да искат някаква услуга от нея: "Те ни обещаха апартамент" и т.н. Тя ги приема в редакцията на "Новая газета", всички били много поразени от това. Много висока цена плати тя. Просто след "Норд-Ост", след отвличанията, след онзи атентат, след който тя бе отровена с токсини в самолета – по-късно става ясно, че са тежко увредени черният ѝ дроб и ендокринната ѝ система... Това е огромна цена за свободата в този смисъл. Човек се замисля. И още тогава хората казваха: "Каква журналистика пише Политковская?". Има текст, има публицистика. Това не е точно информативна, чиста журналистика, не е и литература. Това е някакъв вик за истина, нещо по средата или и за двете неща.  

Война и война – тя прозираше, че Русия върви към тази бездна, към това събуждане на имперското, към една огромна корупция, към престъпленията на всички тези кръгове, които могат да се облагодетелстват от една война.

Това голямо затъване във войната, труповете, жестокостта. Едно кърваво колело, както биха казали изследователите на руската история, което се завърта, завърта... И то когато се завърти – това червено, кървавочервено колело – то не спира, както е било при болшевишката революция. В момента то се завъртя отново – от Чеченската война към войната срещу Украйна. И Политковская имаше тези интуиции."

Стефано Масини: "Жената, която не подлежи на превъзпитание" и Владислав Сурков: "Враговете на държавата се делят на две категории: такива, които можем да вразумим, и такива, които не сме в състояние да превъзпитаме. За последните не е възможно да се води диалог и това ги прави непоправими. Държавата трябва да предприеме действия и да премахне от територията си непоправимите".

"Това е един от върховете на айсберга. От друга страна – масово да премахваш цели народи, да завоюваш земи, да убиваш жени и деца. Всичко това не е ли един ужасен цинизъм? Сурков – той е показателен за путинската система. A Политковская наистина успя да каже много важни неща. Мисля, че трябваше още тогава да се чуят. При нея са много интересни кратките, човешки, индивидуални разкази за хора, които няма на кого другиго да се обадят. Момичето, което беше изнасилено от руския полковник Юрий Буданов по време на Втората чеченска, жертвите на "Норд-Ост", много други жертви в Чечения, редица случаи в Русия – огромни корупционни сделки, присъди, които погазват правото. Човешки случаи, които тя решава. Споменах преди малко – Муратов разказва, че винаги имало опашка, която се виела около "Новая газета", от хора, които казвали: "Къде да отидем, ако не при Анна Политковская?".

Прилика между процесите, които текат в Русия и теченията, които в момента се развиват в цяла Европа, включително и в България

"Първоначално Путин зададе ли мейнстрийм на определени политически действия. Даже си спомням – Джордж Буш-син казваше: "Погледнах го в очите и видях, че с този човек може да се работи". Идеята, че хора от бившите служби и структури могат да стабилизират огромния ядрен потенциал на Русия и все пак да може да преговаряте с тях. В първия мандат на Путин имаше това леко обръщане към Запада, известно задържане. И накрая – в съвършено различна посока.

Вие ме питате дали е зададен мейнстриймът, към който се завръща имперското мислене, поставило въпроса за разпада на ЕС, за връщането към старите граници – което трябваше да се преиграе от 1989 г. с обратен знак. И ние виждаме тези процеси в Източна Европа, но и в Западна Европа. За съжаление, в популистки движения, в екстремистки движения, в постимперски настроения. Виждаме ги и в Съединените щати. И всичко – уж в "национален интерес".

Това е преиграване на неща, които са довели до две световни войни, между другото.

За това говорим – за това връщане към някакви граници, при положение че никой не знае кои са автентичните граници и дали въобще има естествени граници. Разбира се, че границите са изкуствени, те са човешка конструкция, плод са на някакво съгласуване. Решаваме, че границата е там, и тя е не е там веднъж и завинаги. Не можеш да обърнеш и да проиграеш историята наобратно. Разпадът на СССР като империя, който за Русия беше геополитическа катастрофа, за Източна Европа беше освобождение. Някак си ми се иска – все си мечтая – източноевропейците и българите най-вече да не забравят това нещо. И когато говорим в момента за насилствена промяна на граници във времето, на събития, на интереси, на геополитически влияния – всъщност залогът е точно този: какво ще остане от свободата?

Струва ли си да дадеш живота си за журналистиката?

"Струва си, разбира се. Въпреки че животът е най-голямото благо и по никакъв начин не бива да се посяга на него, понякога си изправен пред избор в името на свободата. Струва ли си да живееш достойно? Да, струва си. Това може би е отговорът. А цената понякога, както виждаме, може да е максимално висока."

Кого очакваме в София – "Моята страна е превзета от врагове, които обявиха мен самия за враг"

"Михаил Шишкин – един от най-големите съвременни руски писатели. Нека кажем, че голямата руска литература в момента е зад граница. Там са Людмила Улицка, Борис Акунин, Сергей Лебедев и Михаил Шишкин. Във вторник от 18:30 ч. в книжарница "Умберто Еко" на ул. "Славянска" ще бъде софийската среща с него. В сряда от 17:30 ч. ще бъде в Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий". Това ще бъде разговор за литературата, разбира се – разговор за руската литература, но и разговор за руското бъдеще, за това, което ни тревожи, и за нашето собствено бъдеще. Мога да поканя хората да прочетат на Портал Култура една негова невероятна преписка с украински автор, който е на фронта. Разговор от двете страни, много наситен, точно по всички тези въпроси, за които говорим и за Политковская – големи тревоги за бъдещето и болка от войната в настоящето.

 Какво се случва с една държава, когато елитът ѝ го няма

"Когато писателите емигрират, а страната остава – какво прави страната без литературата си? Какво правят авторите без страната си? Защото там би трябвало да са читателите им. Ако те могат да стигнат до своите читатели. Това, между другото, е била ситуацията в някакъв смисъл и по време на Болшевишката революция, когато много големи автори като Бунин, Мережковски и редица други, големите им философи, напускат. Един ден те се връщат в родината си, всичко се променя. Въпросът е дали отдалеч, с днешните комуникационни средства, можеш да се опитваш да промениш страната си, защото не можеш да останеш там. 

Когато душата напусне тялото, вижте какво се случва. Настъпва някакво, оголване, да не кажа оскотяване. Просто когато си отиде елитът на една страна и се премести, нещо страшно започва да се случва. Случват се страшни неща в момента – има кървава война, жертви и пълна липса на свобода. Когато за една-две думи, издигайки плакат, може да бъдеш арестуван и пребит след това в полицията."

Целия разговор на Николета Атанасова с Тони Николов можете да чуете в звуковия файл.