Мария Спирова: Големият въпрос е – от какво е необходимо да ме е страх

Тази седмица премиерът на Великобритания Анди Бърнам потвърди, че британските власти са му дали "ясен отговор", че е имало руска намеса в референдума за Брекзит през 2016 г. Какво следва след посещението на президента Володимир Зеленски във Великобритания, дронове в Черно море, триумфът на хибридната война и Брекзит, коментира в "Мрежата" по програма "Христо Ботев" Мария Спирова.

"Тези теми внезапно се сляха в една голяма арка, която – за голямо съжаление на всички в Европа – очертава нашето групово международно бездействие по ескалиращата агресия на Русия спрямо свободния свят.

Смаляват се пространствата и форумите, където Зеленски може да назовава реалността, без да предизвика сляпа паника. Както става ясно, отношението на администрацията на Тръмп към Украйна в момента е съвършено брутално. И въпреки че има очевидни индикации за това, фактът е, че Тръмп едновременно тази неделя обяви, че е договорено енергийно примирие, а между неделя и днес имахме няколко удара с руски ракети върху украинска енергийна инфраструктура, да не говорим за Краматорск и невинните цивилни жертви там.

Това демонстрира, че всъщност тези удари станаха възможни, защото и "Старлинк" забави и спря обмяната на информация до голяма степен между американското разузнаване и украинското – именно като форма на натиск върху Зеленски да започне да колаборира с желанията на Тръмп. Има на практика само една държава, която за момента е дала някаква последователна външна политика по този въпрос: първо, на не до краен предел сгъване пред Тръмп, и второ, на изключително гласна и непоколебима подкрепа към Украйна. При всички други тревожни развития във Великобритания това пак е Великобритания.

В този смисъл виждаме в последните дни индикации, че Европа е разделена и е в паника как да се справи с идващата зима, с покачващите се цени на газа и с това, че Тръмп очевидно няма да подкрепи повече никакъв натиск към Русия. Дори се говори, че и санкциите срещу сенчестата флота на Путин скоро на практика няма да бъдат вече прилагани от американците."

Войната излиза от контрола на Европа

"Тази война никога не е била в контрола на Европа и това е една от неприятните истини. Фактически това произлиза от другата заблуда, в която Европа пребиваваше от 90-те насам – че Русия е в контрола на Европа. Такова нещо никога не е имало. Фактически от заставането на Путин във властта в Русия по един или друг начин – като премиер, като президент – единственото, с което той се е занимавал, е с една дълга шахматна игра да тества реакцията на Европа и какво Европа би казала, че е неприемливо. Нищо не му казахме, че е неприемливо, в нито един момент. И на практика войната в Украйна е резултат на тази дълга игра, в която ние никога не взехме правилния ход – и като Европейски съюз, и като, да речем, редица държави, които граничат с този рисков регион.

Имахме позиция на предна линия да наблюдаваме шоуто на ужасите, което Путин създаде първо в Чечня, после с набези върху Грузия и нататък, за да тества дали в някакъв момент някой ще го плесне през ръката. Това са, разбира се, стари неща, но те на практика имат и своята връзка с Брекзит и с това, което се случи там. Извън, общо взето, безчинствата, на които Путин се отдаваше в териториите, които така или иначе считаше за руски по принцип, европейската територия, включително и американската, бяха плацдарм за хибридна война, срещу която ние имахме действително 20 години да влезем в контакт с реалността и да се организираме да ѝ противостоим.

Брекзит е фактически основният аргумент, основната илюстрация на това, че когато стискаш очи и не желаеш да признаеш, че нещо се случва, това има изключително сериозна цена за поколения напред."

Стиснатите очи на обществото

"Аз бих казала, че тук съм най-малко склонна да поставям отговорността в ръцете на обществото, както и да го разбираме ние – дали българското, дали европейското, дали международното и т.н. Тук се получи едно съглашение на страхливци, което е проблем на политическата класа в Европа и във Великобритания, а не е проблем на обществата.

Под "съглашение на страхливци" имам предвид, че дори да проследите последните изказвания на Анди Бърнъм за това, че е имало руска намеса в кампанията на референдума, той после трябваше да "маже" много дълго след себе си, задето си позволи да каже това. Тъй като във Великобритания и в Европа е изградено общество – и то има сериозен захват върху възможността ни да приемем умствено някои истини – захват на евфемизмите.

Например прекрасен евфемизъм, който не може да бъде по никакъв начин убит във Великобритания, е, че нашият подход към рестартиране на връзката с ЕС трябва да е прагматичен. "Прагматичен" е евфемизъм за нечестен – за това, че ние искаме да вземаме от ЕС, ама сакън да не му дадем!

Нашето общество, в България, е пълно с евфемизми – примерно любимият евфемизъм на Радев за "стабилност", "благоразумие", той използва тези думи, той използва "прагматичност" за безчестие, за това, че ние искаме да се храним от благата на ЕС, но ето, още вчера той отиде там и пред всички плю на своята държава, извинявам се, но е факт, като каза: "На нас ни трябва газ от Русия и стига сме се лигавили, хайде стига с тия санкции!".

Този евфемизъм е захванал различни режими. Защото прагматизмът на Тръмп,  който е хитър сделкаджия, съсипва света пред очите ни, взривявайки моралния ред, и през цялото време продава това на американците като евтин бензин."

Предизборна кампания в България и тезата – "НАТО иска да започне война с Русия"

"Всеки български гражданин, когато бива облъчван с нещо подобно, трябва да си зададе един изключително лесен, фактологичен въпрос: НАТО ли потопи корабите в Черно море с всички невинни жертви?

С половин уста и с много мъчения на правителството все пак му се наложи след дни наред да признае, да допусне, че, между другото, едва ли е била Украйна, сигурно ще да е била Русия. С всички абсолютно мерзки чупки в кръста, които можаха да бъдат измислени!

Но така или иначе, нека все пак обективно започнем да разсъждаваме за това: причинителят на смърт и разрушения от началото и на неформалната, и на формалната война на територията на Украйна просто не е НАТО. И ние в някакъв момент трябва да можем да се събудим за тази истина: че всички ценови шокове, всички драми, които да речем бихме могли да посочим, че имаме с украинските бежанци (защото, разбира се, и от тях непрекъснато се оплакваме и въобще всичко е зле) – сега, тези неща не ги направи НАТО! И в крайна сметка е необходимо, когато биваш заливан настоятелно с нещо, наистина единственият въпрос, който трябва да си зададеш, е: кой иска да мисля така и защо?

Причината е, защото трябва да се стигне до урните стремително скоро и да се произведе някакъв вид поведение, за да може някой да продължи да се ползва от власт."

"Има разлика между това да се ползваш от власт и да държиш в ръцете си властта от името на народа, който те е избрал."

Ние в България, според мен, сме на ръба съвсем да забравим изключително важната разлика между тези две неща. Фактът, че българското общество има известно отвращение към държавната власт като такава и се чуди просто как да я захвърли в морето и да не я упражнява... Това е културно, но когато я даваш на хора, които всъщност дори вече не се преструват, че я упражняват от твое име, може би трябва да си зададеш някои въпроси за това. Ако тези хора имат постоянен достъп до екрана на телевизора в моята къща, дали аз не бива да мисля и да търся информация по друг начин?"

"Няма да изпращам синовете си на фронта"

"Ние работим с някакви представи за света, които са абсолютно измислени. Те могат да стоят като истина в главите ни само до момента, в който някой в реалността не реши просто да бутне кулата от карти, която ние сме изградили. На това ставаме свидетели в държава, с която ни дели само едно море.

Няма правителство на света, което – колкото пъти и да се закълне на някого, че няма да праща синовете и младите хора на тази страна да се излагат на риск и смърт – да може да го гарантира, ако техният съсед реши да започне война. Тоест ние живеем в една ситуация, в която непрекъснато си разменяме мантри, почиващи единствено и само на световния ред, който ние активно рушим. Както всеки път, когато Европейският съюз се опита да постигне споразумение, нашият сегашен премиер отива и казва: "Аз пък няма пък!".

Тоест, ако на някого сериозно му е тревожно (а аз напълно разбирам тази тревога, че можем да се озовем в ситуация, в която български военнослужещи да бъдат изложени на кошмарни рискове), сега начинът да бъдат те предпазени определено не е като продължава да бъде подриван на всеки възможен завой световният ред, който все пак успя през XX век за половин и повече век да опази Европа в мир. Тоест ние не бива да режем клона, на който седим, под претекст че не искаме да паднем от него, защото това е проява на абсолютно пълен срив на здравия разум."

Страх

"Аз ще призная, че се колебая дали българите се страхуват достатъчно. Всъщност мисля, че в някакъв смисъл може би това е въпросът, който е добре ние всички да си зададем: ние страхуваме ли се достатъчно, или сме влезли във фаза, в която искаме да се отделим, да се изолираме от случващото се, защото ни се струва, че няма никакъв начин, нямаме никакви средства, с които да го управляваме, да вземем каквото и да е активно решение в живота си, от което да има смисъл?

Тоест, когато човек достигне ниво, в което просто здравият разум бива заглушаван от постоянни сигнали на паника, той спира да се страхува, той се оттегля. Защото страхът е изключително здравословно нещо. Ние затова го притежаваме като биологичен вид – защото той, употребен правилно, работи и ни защитава от рискове и опасности.

Аз мисля, че големият въпрос пред всеки от нас е: от какво е необходимо да ме е страх? От какво не бива да откъсвам поглед, защото се случва пред очите ми, а аз отказвам да вникна в това какво се случва, тъй като се чувствам абсолютно безпомощен и искам просто да се грижа за семейството си и да не участвам в публичния живот, защото истински мисля, че няма смисъл?

Ние трябва да се страхуваме от себе си, ако сме апатични и ако твърдим, че няма смисъл, ако правим неща автоматично или за да покажем среден пръст на някого, който ни е леко несимпатичен. Ако това ни движи, това е лоша употреба на страха.

Добрата употреба на страха е да се попитаме действително по какъв начин да създадем държава, която не е за продан. Да, ние никога няма да обичаме и да харесваме държавата България – няма поколение сред нас, което да е видяло кой знае какво добро от нея. Но тук въпросът и процесът са двустранни. Ние или трябва да направим тази държава възможно най-малко опасна и вредна за нас, като спрем да я предоставяме на хора, които се възползват от нея за благото на чужди сили, или онази държава ще става все по-вредна и нетърпима за нас. А това е нещо, от което – уви – хората, които ние "наказваме", като да речем решаваме да не гласуваме за тях или против тях... те ще понесат най-малка вреда от това. Голямата вреда се нанася на редовите български граждани."

Целия разговор на Николета Атанасова с Мария Спирова можете да чуете в звуковия файл.