Българската история на режисьора, който създаде "Рамбо"

Каква е връзката между екшъна "Рамбо: Първа кръв", пловдивските къщи и поезията? Може би ще се учудите, но отговорът е – Тед Кочев (1931-2025), канадският режисьор с български корени, който мечтае да бъде поет, а намира призванието си в киното. Работата го отвежда на различни континенти, среща го с големи актьори и му носи международно признание. А когато го интервюират авторитетни медии, в спомените му неизменно оживява домът в Торонто, където на 7 април 1931 година в семейството на български емигранти започва неговата история.

В интервю на Оля Стоянова от програма "Христо Ботев", запазено в Златния фонд на БНР, той разказва, че у дома в детството му се е говорело на български, а майка му, която живяла 70 години в Канада, така и не се научила да говори английски. По този начин България влиза в живота му много преди да я види. Познава я през разказите на близките си, през обичта им и желанието някой ден да се върнат:

"Аз обичам България. Тук съм у дома. Татко ми беше роден в Пловдив и там стана мъж. Майка ми беше македонка. Живели са във Варна. И вкъщи живеехме като в България. Къщата беше като къща в Пловдив. Имахме голяма българска фамилия! Майка ми имаше сестра, която живееше с нас, и брат. Татко ми имаше брат, който живееше с нас. Имахме братовчеди, много братовчеди. И всяка неделя всички идваха вкъщи, ядяха български ястия, а сетне пееха песни и плачеха. Искаха да се върнат в България, не искаха да бъдат в студената Канада... И сетне се хващаха на хоро. Пееха и танцуваха из цялата къща. Когато бях малък, те все казваха: "Ще си отидем у дома, в България, защото тук не ни харесва". И чичо Георги, братът на татко ми, казваше: "Тук е студено, тук и хората са студени...". Те искаха да се върнат в България, но сетне почна войната и..."

Спомените за семейния дом оживяват и чрез българските песни, които Кочев подхваща с удоволствие, дори когато думите му убягват:

(Пее) "Червена ти е връзка, червена ти е връзка, червена ти е връзка, майко мила..." (Смее се). Забравих думите на песните. Аз свирех на цигулка. Научих се, когато бях на пет години. Майка ми пееше и свиреше на мандолина. Татко ми пееше много хубаво. Аз казвах: "В моето сърце, в моята душа аз съм българин… Аз съм канадец, но и българин. И когато идвам тук, идвам у дома. "

От татко си Тед наследява любовта към киното. След пристигането си в Канада баща му работи като разпоредител в киносалон, а по-късно споделя увлечението си със своя син: по няколко пъти седмично двамата гледат по два филма един след друг. Сред актрисите, които малкият Тед гледа с възхищение, е Ингрид Бергман. Години по-късно той ще се срещне с нея на снимачната площадка – вече като неин режисьор в телевизионната екранизация на "Човешкият глас" по Жан Кокто. Това той споделя пред Пол Роуландс от блога за кино Money into light.

От татко си Тед наследява любовта към киното. След пристигането си в Канада баща му работи като разпоредител в киносалон, а по-късно споделя увлечението си със своя син: по няколко пъти седмично двамата гледат по два филма един след друг. Сред актрисите, които малкият Тед гледа с възхищение, е Ингрид Бергман. Години по-късно той ще се срещне с нея на снимачната площадка – вече като неин режисьор в телевизионната екранизация на "Човешкият глас" по Жан Кокто. Това той споделя пред Пол Роуландс от блога за кино Money into light.

Дотогава обаче има време. Младият Тед учи английска литература в университета в Торонто и иска да пише стихове. Баща му се тревожи как ще се издържа: в поезията няма пари. Той пък през смях отговаря, че в парите няма поезия. Все пак решава да последва бащиния съвет и търси работа в CBC, чиято телевизия тогава прави първите си стъпки. Започва като сценичен работник. После получава възможност да режисира и с увлечение се захваща с новата работа. От канадската телевизия пътят му продължава към Великобритания, където работи и в театъра и прави първите си стъпки в игралното кино, а по-късно го отвежда и в Австралия.

През 1971 година "Да се събудиш в страх" му носи участие в основната конкурсна програма на кинофестивала в Кан. През 1974-а "Обучението на Дъди Кравиц" печели "Златна мечка" в Берлин, а впоследствие получава и номинация за "Оскар" за сценарий. Успехът го утвърждава като значимо име в канадското кино. Отваря се нова глава в кариерата му – в Холивуд.

"Погледни сега, "Рамбо: Първа кръв" със Силвестър Сталоун. Рамбо тича, Рамбо е в полицията… Хората казват, че комедия не е трудно да се направи. Как така не е трудно? "Е, комедията - това е смешно". ОК! Кажи нещо, за да ме накараш да се смея. Направи го, аз чакам. Смешките трябва да бъдат натурални. После отидох в телевизията, снимах телевизионна драма на живо… Снимам драма, след три седмици – комедия, след три седмици – трилър, след още три седмици – историческа драма. След това пак комедия. Във всички жанрове се научих да работя. И ги обичам всичките. Като пиша, мисля за живота... Имах много интересен живот."

Там през 1982 година снима превърналия се в легенда "Рамбо: Първа кръв" със Силвестър Сталоун. Зад екшъна във филма стои една по-дълбока история – тази на съдбата на ветераните от Виетнам, за които връщането от войната не означава връщане към нормалния живот – вместо да бъдат посрещнати с признание, те биват отхвърлени от обществото.

Успехът не може да задържи Кочев в един жанр. Филмографията му побира уестърна "Били Двете шапки", спортната драма "Отборът на Северен Далас", черната комедия "Уикенд при Барни"... Телевизията също е част от живота му: години наред той е изпълнителен продуцент, както и режисьор на "Закон и ред: Специални разследвания". Как се прави преходът между толкова различни жанрове? Ето какво споделя непринудено Кочев в интервюто си пред Оля Стоянова:

"Моята първа и най-голяма любов е снимането на филми. Единственото, което не съм правил никога, е онова, което са очаквали от мен". С тези думи към автобиографичната си книга, която издава, Тед Кочев обобщава своя живот и творчество. Зад тази артистична свобода обаче стои изключителна взискателност към всеки детайл на снимачната площадка. За "Обучението на Дъди Кравиц" Кочев дълго търси езеро, чиято красота да обясни защо героят е готов на всичко, за да го притежава. Също толкова внимателно подхожда към хората, за които разказва. Когато му предлагат да режисира пиеса на Алън Оуен за работническата общност в Ливърпул (No Trams to Lime Street), първо отказва – като канадец не я познава достатъчно. Впоследствие продуцентът го убеждава да приеме, но режисьорът настоява първо да прекара известно време в града и да опознае средата.

В това любопитство има нещо от момчето, което расте между българския дом и канадската улица. Пред Brooklyn Magazine Кочев свързва интереса си към хората, останали встрани от общността, със своето имигрантско детство. Този опит му помага да забелязва чуждата уязвимост и да намира близост с хора, чийто живот на пръв поглед е съвсем различен от този на останалите.

Когато описва своя съвършен ден, Кочев говори за снимачната площадка. Удоволствието за него е в самото създаване на филма - в общуването с актьорите, в репетициите, в момента, когато една сцена оживява. А когато обстоятелствата променят плановете му, както 17-годишната забрана за влизане в САЩ, когато той е съвсем млад, предпочита да използва възможностите, които му се отварят, вместо да се тюхка какво е пропуснал. "Да мислиш за такива неща е загуба на време. Каквито и обстоятелства да ти поднесе животът, трябва да ги приемеш и да извлечеш най-доброто от тях", споделя Тед пред Пол Роуландс.

И в късните години от живота си Кочев продължава да се връща към България – с обич и с нови планове. През 2016 година, на 84 години, той получава удостоверение за българско гражданство – официално потвърждение на принадлежност, която носи през целия си живот. Умел разказвач и пред камерата, и в приятелски разговор, той не бърза да сложи точка на творческите си планове. На 86-годишна възраст работи по проект за филм за цар Борис III и спасяването на българските евреи, за какъвто отдавна мечтаел. Изключително амбициран, той посвещава последните години от живота си на тази кауза. Но филмът остава нереализиран, като главна спънка се оказва финансирането.

Междувременно историите, които с удоволствие разказва на приятели и колеги, намират място в неговата автобиография. "Обсъждахме различни заглавия, докато издателят не предложи "Режисьорска версия: Моят живот във филма". Реших, че това е много интересно, защото когато правиш филм, първата версия се счита за режисьорска версия и след това, разбира се, идват всякакви други хора и се опитват да направят своя версия. Рядко позволявам това да се случи, ако мога да го предотвратя", споделя Тед Кочев пред Brooklyn Magazine през 2017 година.

При представянето на българското издание на автобиографията Кочев си спомня нещо: баща му мечтаел един ден да види фамилното им име върху корицата на книга. И ето че мечтата се сбъднала.

Тед Кочев си отива на 94 години. За нас остават филмите му, историите и смехът, съхранен и в Златния ни фонд. Остава и книгата, в която широкият свят се събира с българската къща от детството.

Вижте още:

• Отиде си Тед Кочев – холивудският режисьор се гордееше с българските си корени

• За втори път българите на Западния бряг ще отличат най-изявените сред тях