Росен Миланов и Радиооркестъра – очаквано добра комбинация

Тази вечер Росен Миланов застава на пулта пред Симфоничния оркестър на БНР – те се познават добре, не само защото Миланов е бил главен диригент на състава от 2003 до 2008 г., но и защото с много от оркестрантите са учили заедно.

"Заедно сме откривали музиката, отделни знакови произведения. Има нещо наистина специално в този оркестър – той подхожда еднакво и към българската музика, и към световните шедьоври. И в исторически план – открих единствения запис на тези Четири скици за симфоничен оркестър на Димитър Ненов и той е на радиооркестъра с Васил Стефанов, изключителен“, разказва Росен Миланов.

Той е завършил Националната академия в София с две специалности – обой при Георги Желязов и дирижиране при Васил Казанджиев. Завършва и Джулиард Скул в Ню Йорк и Curtis Instiute във Филаделфия – две от най-престижните музикални висши училища в света. Пътят му е трайно свързан с Нов симфоничен оркестър, а по-късно и със Symphony in C в Ню Джърси и Симфоничния оркестър на Астуриас в Испания. В момента е начело на Симфоничния оркестър на Колумбия (CSO), Симфоничния оркестър на Принстън и на Симфоничния оркестър на Словенското радио и телевизия в Любляна.

Ето разказа му за голямата картина на творбите в програмата тази вечер, започвайки от вокалния цикъл "Шехерезада“ на Морис Равел.

"Изключително красиво произведение от така сравнително по-ранния период на Равел. Писано е буквално в началото на XX век по едни изключително символични текстове на Тристан Клинкзор. Цялата пиеса е една фантазия на тема екзотика, на тема приказките от Хиляда и една нощ из Шехерезада и това. Колко е интересно човек да се потопи в един свят, който е свързан с усещане за нови аромати, за нови вкусове, за нови чувства, за нови пейзажи. Цялото раждане на импресионизма в музиката по това време е свързан и със световното изложение в Париж, за което се строи Айфеловата кула. Тогава за първи път хората имат възможност да чуят музика, която не е локална. Друго е да отидеш до Испания и да се върнеш обратно до Франция. Тук говорим за музика, цветове и тоналности от едни много далечни страни, които до този момент са били известни само на пътешествениците, но не и на артистите. Затова цветове, които откриваме в палитрата на импресионистите, не са били използвани до тогава въобще. Картините, ладовете, пентатониката - това е била страхотна струя на свежест, така необходима в един музикален свят, който вече се е пречупвал под тежестта на романтизма. И някак си Равел и Дебюси преоткриват простотата в музиката“, споделя той.

Четирите скици за симфоничен оркестър – "При Ненов музикалната изразност е по-близо до Вагнер, особено първите две части, които са свързани с въжделение и копнеж, те са по-тристановски някак с чувства и емоции, които не се разрешават, а само се напластяват. При Ненов го има този интересен пласт, малко по-абстрактен и може би за това не са го и харесвали властите у нас, защото я няма референцията към българския фолклор. Бил е европейски композитор Ненов, не локален. И изключителен пианист, от ранга на Рахманинов. Жалко, че живее едва 51 години. Умира в една и съща година с Прокофиев, а Прокофиев умира в един и същи ден със Сталин. Така че има един трагизъм при композиторите“.

Петата симфония на Сергей Прокофиев - "Той вече се е върнал в СССР, когато я пише. Завърнал се е победоносно с балета "Ромео и Жулиета“, който Сталин и културните му дейци обявяват за най-страхотния балет, след балетите на Чайковски, естествено. И оттам - нататък започва едно виенско колело, в което Прокофиев бива ту хвален, ту унижаван. За един уязвим и чувствителен човек като Прокофиев, който в началото на живота е бил една скандална фигура в руската музика, защото не е влизал в абсолютно никаква рамка. И като пианист, и като композитор е вървял след всички правила, но прави грешката, както много хора да се върне в Съветска Русия. Живял е дълги години преди това във Франция, но във Франция е бил също така Стравински. И Прокофиев може би си е мислел, че ако се върне в Русия, ще е номер едно. Но не е преценил, че там е Шостакович. Но да се върна на симфонията – тя е писана към края на Втората световна война, усещат се моменти на напрежение, има отзвук от битки, от смърт, но същевременно и от някакъв блян, който е загубен и който никога няма да се възвърне. Има една носталгия в цялата симфония - по загубената невинност, неговата, на Прокофиев или на човечеството и какво се случва, когато една война мине през нас и какво остава след това".

Подробности можете да чуете в интервюто на Лили Големинова с Росен Миланов.