БНР Трафик+

Култура〣 Музика

Репортаж

“Севилският бръснар“ в Парижката национална опера

четвъртък, 19 ноември 2026, 23:12

Сцена от спектакъла

Сцена от спектакъла

СНИМКА: Парижка национална опера

Размер на шрифта

“Фигаро тук, Фигаро там… Фигаро горе, Фигаро долу!“ В прочутата ария на Фигаро от операта “Севилският бръснар“ се разгръща целият игрив дух на композитора Джоакино Росини. Това е една от най-трудните вокални партии – заради резките скокове между различните гласови регистри, които изисква, и то в шеметно бързо темпо. Сцената е своеобразен синтез на цялата опера, чието действие се развива с буквално бясна скорост. Блестящото либрето на Чезаре Стербини преплита недоразумения, разправии и безброй перипетии, които Росини пресъздава с такава изобретателност и жизненост, че човек не може да не се потопи с истинска наслада в музиката. Тази може би най-емблематична творба на Росини, чиято увертюра вероятно се изпълнява почти всеки ден някъде по света и която гарантира пълна зала още в началото на сезона, е и истински композиционен подвиг. Композиторът създава 600 страници оригинална музика за по-малко от месец /използва отново само прочутата увертюра и встъплението, написани за операта “Аурелиано в Палмира“ три години по-рано/.

Има възобновени постановки, чиято необходимост е трудно да се разбере, но има и такива, които са също толкова увлекателни, колкото и при премиерата си. “Севилският бръснар“ в постановката на режисьора Дамиано Микелето безспорно принадлежи към втората категория. Поставена за първи път в Женева през 2010 г., пренесена в Опера Бастий през 2014 г., тя е възобновена за шести път в Парижката национална опера, този път с почти изцяло нов певчески състав. Новите изпълнители се впускат в неудържимия комедиен механизъм на Росини, а режисурата задържа вниманието на зрителите от началото до края и остава вярна на произведението. Постановката и днес продължава да предизвиква същия възторг у публиката.

Роденият във Венеция Дамиано Микелето познава добре традицията на комедия дел арте и знае, че най-големият комичен ефект се постига с прецизност и в най-малкия детайл. Всяка картина и всяка сцена са изпипани до най-дребната подробност. Изобилието от идеи и движения не размива действието и не обърква зрителя, а напротив — прави всяка ситуация ясна и разбираема, в съответствие с музиката и либретото. След като Микелето пренесе тази постановка от Женева в Париж през 2014 г., той за шести път я възобновява с леки промени в действието, като добавя нови комични ситуации и променя финала. Вместо графът да отведе Розина на своя мотоциклет, тя с нетърпящ възражение жест го кара да се качи зад нея и подкарва мотоциклета – вероятно в тон с епохата. Не са малко и новите предизвикателства към певците. Постановката на Микелето на “Севилският бръснар“ изисква от тях не само добри гласове, но и изявени актьорски умения и добра физическа подготовка. В това отношение резултатът е повече от убедителен.

Режисьорът пренася действието на тази “напразна предпазливост“ в съвременна Севиля, очевидно вдъхновен от филмите на Педро Алмодовар. Декорът на Паоло Фантин пресъздава тясна уличка в работнически квартал на Севиля и цяла жилищна сграда на няколко етажа, в която се виждат стаите, стълбищата, както и сервизните помещения. В края на първото действие сградата се завърта около оста си и, не без помощта на музиката, всичко сякаш излиза извън контрол. В тази среда кипи животът на цяла малка общност от персонажи, видимо близки едни с други. Из тази монументална сграда със сложна архитектура, където Бартоло зорко бди над поверената му Розина и където влюбеният граф Алмавива ще успее да се промъкне, се подвизава Фигаро.

Хю Монтегю Рендал изгражда образа на Фигаро като жизнерадостен, почти аристократичен персонаж и изпълнява “Largo al factotum“ с размах. Той притежава всичко необходимо за ролята — глас, устрем, блясък и енергия. Обаянието на героя продължава да се разгръща през цялото действие. Анджей Филончик /той замести Хю Монтегю Рендал от 24 октомври/ изгражда героя си общителен, самоуверен и даже самохвалко, а ясният, добре изведен глас му позволява да се впише в действието с неизчерпаема енергия и устрем. Цялото му присъствие с неудържим хумор показа пред нас един традиционен, блестящ Фигаро с подчертана италианска жилка. Липсва обаче самоиронията и нюансите в изграждането на образа, които отличаваха по-финото и многопластово превъплъщение на британския му предшественик.

Младият американски тенор Джак Суонсън, който дебютира в Париж, беше елегантен Алмавива със светъл тембър. Той разполага с необходимите за Росини висок тонов диапазон и тембър и се справя с коварно трудната теситура на ролята с лекота и чар. Много аплодисменти предизвика изпълнението му на трудната ария “Cessa di più resistere“ от второ действие. Критиците сигурно ще намерят някои несъвършенства. На мен лично няколко пъти ми се стори малко неуверен, но с толкова “физически“ задачи в мизансцена не му е лесно. Леви Секгапане гостува често в Париж. Граф Алмавива тук не е нова за него роля. И въпреки това в началото звучеше несигурно, с не съвсем точни вокализи, което се промени за арията “Se il mio nome saper voi bramate“, изпълнена с изящество и безупречно легато. Изпълнената с коварни вокални препятствия ария “Cessa di più resistere“ не го затрудни, защото я изпълни хем с акробатични колоратури, хем с много нежност, с което отново покори публиката.

Леа Дезандре е находчива и закачлива Розина, облечена като пънкарка. Тя ту изпада в преувеличено отчаяние, ту избухва в гняв, ту екзалтирано се отдава на любовта. Преминава през всякакви състояния, освен послушание. Този образ явно и музикално, и откъм актьорски задачи много допада на певицата. Нежно легато, вокализите са изпълнени смело, а и не се притеснява да крещи почти истерично, когато мизансценът го изисква. Дезандре доставя истинска наслада с музикалността и палавото си очарование. Не ме впечатли единствено с прочутата ария от първо действие “Una voce poco fa“, където ми се стори доста “равна“, може би защото беше последното ѝ представление. Затова пък Марина Виоти ни представи една близка до идеала Розина. Тя е отлична актриса, с красив тембър и съвършено владее стила на белкантото. Височини без видимо усилие, звучен среден регистър и красиви, плътни ниски тонове - истинска наслада за слуха! Нейната Розина е решителна и волева, но и с известна наивност, която ѝ придава неустоим чар. Виоти беше силно аплодирана след арията “Una voce poco fa“, която поднесе блестящо и с изискано подбрани украшения.

Никола Алаймо е все така зашеметяващ в ролята на Бартоло. Освен с изключителната бързина на сричковото пеене в голямата си ария, но с абсолютно разбираем текст, басът впечатлява с неудържимото си комедийно дарование в речитативите, изпипани с точен усет към сценичния ефект. Той е “най-театралният“ от всички на сцената. И макар че представя персонажа си не толкова карикатурно, както ме свикнали да го виждаме според традицията, Алаймо за пореден път потвърждава репутацията си на един от най-добрите изпълнители на ролята в момента.

Адолфо Корадо е в ролята на Дон Базилио. Често си мисля, че ние, българите, сме разглезени от нашите изключителни баси, изпълнители на тази роля – и вокално, и актьорски. Напоследък не са много чуждестранните баси, които силно да ме впечатлят с “La calunnia“. Арията на клеветата продължава да въздейства с пълна сила, а самият изпълнител е перфектен и вокално, и актьорски, макар и твърде млад, за да е близък приятел на Бартоло. Но това е театър, да не се формализираме! На 32 години италианецът, който преди да учи оперно пеене, се дипломира като театрален и филмов актьор и това определено много му помага за ролите, накара да заговорят за него, след като през 2021 г. спечели конкурса Тоти дал Монте и същата година получи много ангажименти, включително и в операта “Сибир“  на Умберто Джордано /със Соня Йончева/, а когато през 2023 г. спечели конкурса на BBCКардиф, последваха покани в много оперни театри. Мощен глас, стабилен и във височините, и в ниските тонове, чудесно вписващ се в общото росиниево звучене. Той също в началото ми се струваше доста несигурен, но с напредването на действието започна сякаш да “стъпва“ по-уверено на сцената.

Силни аплодисменти заслужаваше диригентът Ядер Бинямини. С разнообразен репертоар в много оперни театри по света, той е чест гост на Парижката опера. Водеше оркестъра уверено и с истинско чувство за Росиниевия стил, като нито за миг не се отдалечи и от замисъла на режисьора за спектакъла. Особено впечатление прави финесът, който изискваше от соловите инструментални партии.

Има много елементи в постановката, за които традиционният зрител ще се запита “Защо?“, но този път въпросът не е с подтекст “Режисьорът мрази ли композитора и либретиста“, а по-скоро с любопитство как му е хрумнало на Микелето да възложи на Берта сериозни актьорски задачи, които се вписват прекрасно в идеята му за пъстрия живот в особената сграда, където живее Бартоло, защо Бартоло и Фиорело зазидват балкона на Розина, и как графът и Фигаро намират начин за комуникация с нея, както и с какви инструменти е акомпаниментът на баладата, която Алмавива пее под прозореца на любимата си, каква е ролята на бар “Баракуда“ и още много такива. Отговора намира за себе си всеки зрител.

За финал ще си позволя да цитирам самия Фигаро:  “Севилският бръснар“ в Парижката опера е истински “UnBarbier di qualità“!

 

 

 

По публикацията работи: Росица Кавалджиева

Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!