Животът на село може да е пълен с ентусиазъм, каузи и щастливи емоции

22 години, разделени между  Франция, САЩ и Великобритания са достатъчно време, след което човек да потърси здрава почва под краката си на някое спокойно място, далеч от шума и забързаността на големия град. Именно това правят Петър Гицоайка, съпругата му и двете им деца, установявайки се преди 2 години в едно от близките до София села в община Горна Малина. Работата в сферата на финансовите пазари и натрупаните спестявания позволяват на семейството да наеме къща в село Негушево, както и да закупи терен за строеж на собствен дом, който все още не е започнал.

"Когато решихме да се върнем в България, трябваше да помислим за образованието на децата. Бяхме решили, че не искаме да сме в София, защото макар да сме родом оттам, след 20 години отсъствие, установихме, че много се е променило качеството на живота в столицата. Искахме да сме по-близо до природата и случайно научихме за училището в село Осойца, направихме си онлайн среща с директорката и много ни хареса. Върнахме се за две седмици и започнахме да разглеждаме селата наоколо. И от уста на уста, стигнахме до село Негушево – разказва Петър. – През май 2024 имахме т.нар. пробна седмица в училището, когато децата можеха да учат в техния бъдещ клас, за да преценят дали им харесва или не. Докато те бяха на училище, аз и съпругата ми обикаляхме, за да търсим къща и когато стигнахме до Негушево просто се влюбихме в мястото. В къщите, в хората и във всичко тук има нещо необяснимо чаровно."

Така семейството на Петър Гицоайка се връща в родината и се заселва във възрожденското село, скътано в най-източната част на Софийската котловина. А на задължителната въпросителна по отношение на странната за българските географски ширини фамилия, той отговаря с любопитна история:

"Дядо ми е румънец от село Петрещ в Южна Румъния. Като студент е следвал химия в Букурещ, където среща баба ми – българка, която също учи химия, залюбват се и той се връща с нея у нас. Все още е жив и здрав на 92 години в пълно физическо и психическо здраве. Живее в София, но през лятото има къща в едно село близо до Самоков, където прекарва времето си" – обяснява с гордост Петър, който е много благодарен за житейските уроци на дядо си, част от които е познаването на  видовете гъби и билки. А животът на село освен постоянна връзка с природата, оказва се, дава и много други възможности:

"Един от въпросите ни беше какво прави човек на село, има ли какво да се прави там? Бяхме изключително учудени от всички инициативи — културни мероприятия, народни танци, джудо за децата всяка събота или неделя.

В близкото Долно Камарци е арт галерията на Вихрони Попнеделев, където децата рисуват и работят с глина. В Негушево имаме лятно кино почти всяка седмица със съвременни български филми и често създателите им идват лично за дискусии. Оживяват се селските райони и ставаме по-малко зависими от големия град" – разказва ни Петър. Самият той и семейството му активно участват в различни инициативи в село Негушево. Сред тях е и една важна за населеното място кауза – реставрация на сградата на училището и превръщането ѝ в общностен център. На първо време се опитват да съберат 20 хиляди евро за ремонт на покрива.

"Построена през 1894 година, сградата е прекрасна, с огромен двор и високи тавани. Развиваме идеята да превърнем това място в център за култура и образование.  Дворът на училището е зеленчукова градина, която ще достигне близо 3 декара, с ентусиасти обработваме и няколко други парцела, сее се и лимец. Ползваме сградата и двора като място за демонстрации на устойчиви земеделски практики. Но другата функция ще бъде културната – с помощта на изложби, концерти и кинопрожекции ще приобщаваме още нови хора към общността ни."

Няколко пъти през годината, на сцена в двора на училището,  Петър и семейството му организират концерти, тъй като за тях музиката е хоби и страст:

"Децата са много музикални. Синът ни Марти е на 10 години, а дъщеря ни Мая – на 9. Марти свири на укулеле, барабани и пее, Мая също пее много добре, но и танцува. Досега и двамата са започвали да свирят на пиано, цигулка и дори саксофон, защото ние вярваме, че човек трябва да прави нещата, които иска с удоволствие. Тоест когато децата проявят интерес към нещо, ние ги подкрепяме и мисля, че така резултатите им са добри."

Все повече са примерите, които показват на Петър и семейството му, че са взели правилното решение да живеят по-далеч от града:

"Преходът от натоварено към приятно и природно е по-скоро лесна адаптация. Винаги сме търсили тази връзка с природата. Това, което не очаквахме и ни помогна много, са хората. Не бяхме живели в България от 22 години и това беше голямото неизвестно. Първите седмици почти всеки ден някой идваше да ни подари нещо — лютеница, домати. Това как си помагат хората, стопли сърцата ни и е добър пример как би трябвало обществото да действа."