Метъл Боговете JUDAS PRIEST бяха в София

Седмица по-късно все още не мога да дам еднозначен отговор дали концертът на JUDAS PRIEST ми хареса или не ми хареса. В него имаше от всичко – и неща, които ми харесаха, и неща, за които не искам да се сещам или се сещам с доза съжаление. Но преди всичко – началото.

2018. В Пловдив като част от „Hills of Rock“ JUDAS PRIEST правят своя четвърти концерт в България. Тогава извън фестивала свирят и IRON MAIDEN. Гледах и двете групи. И тогава си казах, че си вземам сбогом с тях и това са последните им концерти, на които ще присъствам. Така до 2026 година. Когато отново бях на концертите и на двете банди. И със сигурност за мен ще са последните. Дадох шанс на MAIDEN заради ANTHRAX. Репортажът тук. Реших, че историята се повтаря. За това посетих и шоуто на JUDAS PRIEST. За разлика, обаче, от MAIDEN, които за първи път гледах през 2007 година на стадион „Локомотив“ и не бях твърде много впечатлен, шоуто в Пловдив от 2018 ми влезе под кожата. При JUDAS, обаче, историята е друга. Защото ги гледах на най-първия им концерт в България. През 2004 година, когато се бяха събрали отново с Rob Halford. А, там на сцената беше и двойната китарна атака K.K. Downing и Glenn Tipton. Дет се вика, то и траш и блек се вика, ама сега е – дет се вика, това е КОНЦЕРТЪТ за мен. Следва този в Пловдив през 2018. За последния, на който бях, както отбелязах, все ще не мога да дам еднозначен отговор, но при всички случаи се нарежда след предишните два. С някои изключения, може би. Но всичко по реда си.

Датата е 28 август. На къмпинг „Стринава“ край Дряновския манастир „Metal Force“ HMC, „Running Free Festival 2026“, AURA NOIR и MASSACRE коват екстремна история. Ъндърграунд бруталията беше екзалтираща. Не изчаках втория ден и NASTY SAVAGE (видях клипове в Мрежата - било е епично с трошенето на телевизори), защото от там започна приключението JUDAS PRIEST. Част от двудневната концертна обиколка на Мартин Николов из България.

Датата е вече 29 август. Последните дни на лятото. Влакът, разбира се, 9:45 от жп спирка „Бачо Киро“. Една много населена жп спирка в последните почивни дни на месеца. Заради „Running Free Festival“. И само да вметна, че на отиване към фестивала, БДЖ-то беше ползвано и от румънци. Толкова за значението му. На перона са закрепени два реда траверси, за да бъде облекчено слизането и качването от вагоните. По стените на изоставената сграда – всякакви „любовни“ съобщения. Влакът – на време. Контролата – никаква я няма. От жп спирка „Бачо Киро“ билет няма как да си вземеш. Всичко трябва да стане във влака. Оказва се, обаче, че това и от влака не може да стане. Двата вагона бяха непреодолимо препятствие пред контролата и до Горна Оряховица пътуване гратис. Последните няколко пъти все подаръци от БДЖ! Разбира се, на Горна Оряховица връзката е с бързия влак Варна-София. И т.к. първата композиция нямаше закъснение, имаше достатъчно време за билети от касите на жп гара Горна Оряховица. Вземам си, начи, билетите. Влакът е със задължителни запазени места. Пада ми се място 51. Викам, яко, няма да съм в никой от двата края на вагон номер 3. Оказа се, че и по-средата няма да бъда… Идва влакът. Веднага изглежда, че нещо не е както трябва. Оказва се, че композицията не е с новите вагони, ами с онези, с купетата. Бързо свикнахме на лъскавото и връщането назад в миналото някак си започна да понагарча. Нищо. Пътувал съм с подобни влакове неведнъж. Проблем няма. Няма и вентилация, и климатик. Също няма проблем. Прозорците стоят видимо отворени. Което е неоспорим знак, че и с жегата няма да има проблем. Всичко изглежда повече от непроблемно. Докато не посетих вътрешността на вагон номер 3, който и по билет, и по действителност беше номер 3. Завличам се до купето, в което местата започват с 5. И установявам, че място 51 не съществува. Иначе – осем седалки. Както си требе за втора класа. Но няма седалка с номер 51. От едната страна са четните, срещу тях – нечетните. Четните са подредени 52, 58, 54, 56. Никва логика не открих. Нечетните – 50, 59, 57, 55. И тук логиката ми закуца. Поглеждам съседното купе – там започват с 4. От другата страна – започват с 6. Вагонът е трети. Начи, тук някъде трябва да е мястото ми, ама го няма. В купето, разбира се, хора, които са си на местата. Идва кондукторът. Питам, така между другото, леко, че да не се ядоса, къде да си открия мястото. Ми, няма го. Е, как го няма? Няма го, не виждаш ли. Виждам, ама защо продават места, дето ги няма? Защо? Защото, видиш ли, БДЖ-то решило, че във Варна трябва да смени два от новите вагони със стари, защото в новите нещо климатикът не работел. То, пък, щото в старите само климатици има, викам. Хубаво, сменили вагоните, ама на касите продават билети по другата схема. И го правят, защото никой не е сметнал за необходимо да се обади, където трябва, че вагоните са различни и че схемата на местата е друга. Но да се промени нещо в движение? Ти пък! Нали ще се срине и системата, и от там БДЖ-то! Нищо, че от Варна до Горна Оряховица пътуването с трена е цели четири часа… И така номер 51 няма и няма да има. Задавам въпроса, който съдържа в себе си името на брата на Оптимус Прайм от „Трансформърс“ – „Ко Прайм“? Кондукторът използва в отговора си името на втория брат на Оптимус Прайм - „Нищо не Прайм“, ми вика. Сядай тук и толкоз. Ами, ако някой със задължително запазено място, което може и да съвпада с номерата в купето, дойде и ме вдигне? Ще се преместиш в друго купе. Т.е., викам, ще метлосвам четири часа из влака, щото няма кой да се обади, за да променят схемата на касите. Нищо друго не мога да направя, приключи с разговора кондукторът. Примирих се, стоях си на прозореца, пиех си биричка и чаках влакът да пристигне. Преди това, обаче, преди Мездра се случи нещо, което бих могъл да определя единствено и само като ГСП или казано по друг начин – груба селяндурска проява. Некъв човечец, който през цялото пътуване невзрачно мълча, стана и най-спокойно си изхвърли празното пластмасово шише от вода през прозореца. Въпреки кошчетата във влака, въпреки предупрежденията да не се хвърлят отпадъци през прозорците, въпреки коша в тоалетната (за която мога ода да напиша) той стана, мина през купето и си изхвърли шишето през прозореца. Не му останах длъжен, още повече, че на забележката, която му направих, че прави глупости, ми каза „що не си гледаш работата“. И тук чашата преля… Моята. Неговата се изпразни изведнъж. Слезе на Мездра и бързо, бързо се покри. Горчивият послевкус, обаче, остана… Когато липсва възпитанието, спасение няма… Иначе рев до небесата, че в държавата нищо не е както трябва… 

Без повече произшествия, като изключим периодичните скандали между пътници и кондуктори за продадени, но липсващи места, ескалиращи на всяка гара и затихващи до следващата, където отново набираха сила заради новите пътници, влакът спря на София-Север и после с онези новите джиджани композиции, народонаселението, в това число и аз, се изсипахме на централа жп гара София. Предстоеше концертът на JUDAS PRIEST, организиран от „Fest Team“. Преди това отново „Носферату“. Крафтове, коментари за събитието, обмяна на новини и хайде към „Vidas Art Arena“ в Борисовата градина. Още повече, организаторите разпространиха съобщение, че всички групи, т.е. двете банди от афиша, ще излязат с 15 по-рано. Влизането безпроблемно, като се изключи фактът, че отново ми претарашиха раницата, щото видиш ли, не пътувам през половината страна и трябвало да идвам, както майка ме е родила, за да не ме карат да си изхвърлям половината съдържание. Гледах, гледах и, така, плахо отговорих, да не вземе да стане скандал – „Ъъъъъъъъ, добре, следващия път ще дойда гол, за да няма проблеми…“ На един от предишните концерти на същото място, не ме пускаха да вляза, щото съм си носел кроасан, чуек. Ми кво да прая, като ми предстоеше цяла нощ лангъркане между София и Варна с БДЖ-то на републиката. Къде да търся в София посред нощите работещ магазин, за да си купя кроасан преди да се кача във влака. Купил съм го предварително. Не можеш да се лангъркаш цяла нощ гладен, я! Както и да е...

Вътре – множеството вече очакваше JELUSICK. Е, чух коментари, че на JUDAS (щото така им викаме тук в българско, в другия свят са PRIEST) подгряващи не им трябват. И така да е, групата на Dino направи много добро и бързо 30 минутно въвеждане. И да си призная, харесаха ми. Стегнато и натегнато изпълнение, с фокус върху албума „Follow The Blind Man“. В тези млади момчета се оглеждаха легенди като Jorn и Coverdale (Dino Jelusick), Zakk Waylde и Randy Roads (Ivan Keller), Robert Trujillo и Frank Bello (Luka Brodaric), Tommy Aldridge и Cozy Powell (Nick Nikolaev). И все пак, въпреки асоциациите JELUSICK стояха като екип и повече от стабилно. Имайки предвид преди кого бяха на сцената. 30 минути преди JUDAS PRIEST са си цели 30 минути преди JUDAS PRIEST. Българското момче зад барабаните получи най-много овации. Всичко с изпълнението на JELUSICK започна така, както и приключи – експлозивно. Имаше „Jaws of Life“, имаше „Healer“ и за финал „Fly High Again“. Последва задължителната вече снимка с публиката (сещате се – групата отпред, феновете с вдигнати ръце като фон и всичко изглежда доста впечатляващо. Всъщност, винаги съм се чудил, защо при подобни снимки публиката крещи? Все пак е снимка и там звук няма… Може би, за да изглежда екзалтиращо? Не знам… Но това са си мои питанки…).

Предстоеше концертът на Метъл Боговете, на Британските хеви метъл легенди, на Родоначалниците на двойната китарна атака, на Онези, които създадоха и зададоха правилата на хеви метъла, Пазителите на металната вяра. Безсмислено е да продължавам с епитетите и определенията. Каквото и да се каже за JUDAS PRIEST или е вече казано, или никога не стига.

Интрото, разбира се - „War Pigs“ на BLACK SABBATH. Приемственост! И изключително актуална композиции днес, създадена преди повече от 50 години… Една от най-лошите черти на миналото е, че винаги се повтаря. Нататък - на сцената – голямо платнище (?), завеса (?), фронтдроп (на чист български (?). В центъра „Faithkeepers“-а - емблематичния за групата Кръст с ангелските крила, хвърлящ мост към един конкретен албум от 70-те и по-точно втория. И колаж от кориците на студийните албуми на британците. Е, не всички. Двата с Tim „Ripper“ Owens, разбираемо може би, липсваха (нищо, че „Jugulator“ е един от бисерите в дискографията на легендите). Така или иначе с интрото „Faithkeepers“ същинската част от концерта на JUDAS PRIEST започна. За да ме удари челно с „You’ve Got Another Thing Commin’“. Нищо, че предварително се бях запознал със сетлиста. Пак се изненадах. Отварям една скоба – това е песента от дискографията на бандата, която не мога да понасям! Интересното е, че когато си пусна целия „Screaming For Vengeance“ от-до, композицията си е точно на мястото. Иначе извадена от контекста на албума, трудно успявам да я преглътна. Добре, че беше в началото. Затварям скобата…

Отговорът на въпроса дали без K.K. и Glenn групата на сцената е JUDAS PRIEST или не е – е индивидуална представа за всеки отделен фен. Там имаше около 6000. Т.е. 6000 мнения дали на сцената бяха JUDAS PRIEST си е една сериозна извадка. Защото за онези, които бяха там, явно на сцената бяха JUDAS PRIEST. Но, както казах и в началото, сравненията с първия им концерт, са просто неизбежни, колкото и да се опитвах да ги натискам. А през 2004 там бяха и K.K.,и Glenn. В крайна сметка за себе си реших, че бях на концерт на JUDAS, а и в момента пиша за концерт на JUDAS, начи, съм бил на концерт на JUDAS. Все пак така беше обявено и шоуто. И от сцената звучаха JUDAS, Гласът беше на JUDAS, нали, такова, Дедо също беше там. Под Дедо (изписано с най-голямо уважение!) имам предвид Rob Halford. За когото предпочитам да говоря само със суперлативи. На които няма да се натъкнете чак толкова в този т.нар. пътеписен репортаж. С изключение на две неща – първото - Rob Halford е огромен! Ама наистина вселенски огромен! Метален Бог! Той е галактическото чудовище, което запълва сцената само с присъствието си! Емблематичен с неговата приведена стойка, за да изкарва височините! Второто – не използва ефекти, докато пее. Нищо, че гласът му отдавна не е онзи режещ и писклив инструмент, с който навремето огъваше стомана. Което му прави чест! Еваларка му бичим на Дедо, че от висотата на пиедестала си, продължава да пази металната вяра. Останалите – Scott Travis си е все същата ударна машина. Ian Hill, единственият, който е участвал във всички издания на JUDAS PRIEST, продължава с онова типично негово поклащане да цепи дърва с баса. Китаристите? Richie Faulkner отдавна се е превърнал във водещото острие на групата, а Andy Sneap винаги е бил приятелят, който помага в труден момент. Не липсваше и характерната за JUDAS PRIEST сценична хореография между двамата и Halford. Между другото апотеозът на Richie беше солото на „Victim of Changes“. Когато за кратко проблесна талантът му на китарист, който може да стои и извън сянката на бившите титуляри. От същия „Sad Wings Of Destiny“ имаше и „The Ripper“. Иначе най-много внимание получи класиката „British Steel“. Донякъде изненадващо „Breaking The Law“ прозвуча трета в сетлиста. Заваля. И точно когато, и група, и публика набраха скорост, започна едно святкане, едно гърмене. И след божествената „The Sentinel“ от „Defenders Of The Faith“ (албумът, еманация на хеви метъла) гръмотевичната буря спря шоуто. Или шоуто спря заради гръмотевичната буря. Абе, нещата изведнъж приключиха. За да няма непредвидени проблеми, защото веднъж или два гръмотевиците се отразиха на звука. Публиката беше поканена да напусне през аварийните изходи. Малцина последваха призива на организаторите. Феновете останаха пред сцената. Светкавици продължаваха да раздират нощното небе, но гръмотевиците започнаха да се чуват все по-отдалече. Дъждът продължи да вали. На никого не му пукаше особено. Въпросът дали концертът ще продължи, въобще не стоеше на дневен ред. Защото КОНЦЕРТЪТ ТРЯБВАШЕ ДА ПРОДЪЛЖИ!

Двадесетина минути по-късно сцената отново беше огряна от прожекторите и на нея отново излезе Металният Бог със свитата си. Всичко продължи от там, откъдето прекъсна минути по-рано, без излишни словоизлияния, но с по-тих звук в сравнение с първата част. Това, което ми хареса е, че за първи път чух „Desert Plains“, „Steeler“ и „Delivering The Goods“. В случая съм доволен, че присъствах на нещо „ново“ от богатата дискография на бандата, изпълнено на живо. Новата ера, разбирай с Richie Faulkner, беше застъпена с едва три композиции. Да имаш подобна грамада от албуми и да се гордееш с „динозавърско“ дълголетие е както предимство, така и едновременно с това проклятие. Имаш богат избор от песни, който се превръща и в ужас. Коя да махнеш и коя да не махнеш? Въпрос, достоен за Хамлет…

Както отбелязах, обаче, талантът на Faulkner блесна най-силно в епичната „Victim Of Changes“. И тя, и албумът от който е песента, през тази година навъртяха 50 години! По традиция от последното музикално десетилетие всяка композиция имаше своята визуализация. Някои от тях не са променяни с години. Принципът, ако нещо работи, не го пипай, важи изцяло за група като JUDAS PRIEST - миньорските стачки за „Breaking The Law“, роботите и тяхната походка, която Halford имитира, за „Metal Gods“, вестникарските заглавия за убийствата на Джак Изкормвача за „The Ripper“. Какво да кажем за мотора, с който Rob излиза на сцената за „Hell Bent For Leather“. Традиция, превърнала се в запазена марка от края на 70-те години на миналия век. Определено в раздвижването на обложката на „Turbo“ с джойстика и ръката с червените метални нокти по време на „Turbo Lover“ имаше много дълбок подсмисъл… Със сигурност „Painkiller“ е била голямо предизвикателство и в студиото преди повече от 30 години. А днес за 75-годишния Halford е истински подвиг и абсолютно изпитание. Да бъде изпято това парче на живо се изискват свръх възможности. Точно за това Rob Halford е Металният Бог! Е, една от най-яростните композиции в дискографията на JUDAS PRIEST беше отново изсвирена в по-бавно темпо, а в случая и леко посъкратена. Но недоволни нямаше. Все пак всеки има нужда от доза болкоуспокояващо в живота си…

Краят дойде с моторен рев, Rob на Харлея и после най-танцувалното парче в историята на британските легенди – веселяшката „Living After Midnight“. И т.к. наближаваше полунощ, трябваше да се отправя към… централна жп гара София, много ясно, защото този път БДЖ-то нямаше да ме чака. А за него е напълно вярно твърдението, че е важното да тръгне. В някакъв момент все ще стигне. Този път – без грам закъснение.

Снимките специално за Радио Варна направи Огнян Манчев.