Янчо Чолаков: "Ковид отделение" събира пет истински истории от Бургас

Седем повести и разкази събира новата книга на Янчо Чолаков „Ковид отделение“, която беше представена премиерно в рамките на Есенните литературни празници в Бургас. Литературните критици я определят като първата нефантастична книга на автора. Самият той смята, че творчеството му надхвърля клишето „писател фантаст“.  Пред БНР Бургас Янчо Чолаков разказа историята на "Ковид отделение":

В случая имаше едно предизвикателство на проф. Светозар Игов, който веднъж чете доклад, после разговарях с него и той ми каза: „Много интересно би ми било да напишеш нещо, в което не използваш алюзии и метафори, а директно моделира реалността“. Този разговор ми заседна в главата. Аз обичам предизвикателствата. Всеки път започвам от нулата и избирам стилистика, сюжети и идеи, които да са различни от предходните. Чувствам, че много дължа на реалистичната литература от 60-те години, когато в нея имаше най-малко политика, най в чист вид се показваха социалните проблеми. Имам предвид времето, когато излизаха книги като „Полет над кукувиче гнездо“, „Да убиеш присмехулник“, „Старецът и морето“- края на 50-те, началото на 60-те години. Неслучайно тук в повеста за ковида вътрешното напрежение много напомня на „Полет над кукувиче гнездо“ с отношенията между пациенти и персонал. Дори отпаднаха някои текстове, които бяха по-фантасмагорични.

Пет от текстовете са по действителни случаи и са свързани с Бургас. От двата странични текста, единият е есе за СПИН, който по мерките на СЗО също е пандемия. В книгата става дума за пандемии, болести и остаряването, уточнява Чолаков. Във фокуса на концепцията е ковид. "Точка на разсъмване" е озаглавена повестта, която повежда сборника:

Бях се зарекъл, че ако изляза, докато бях вътре, ще разкажа тази история, защото имах чувство, че всичко това се случва с някакъв върховен умисъл. Не можех да си представя, че всичко това е една безмислица, в която човек попада в болницата, отива си и всичко е по волята на случайността. Затова, когато излязах, за щастие или за нещастие, там се случваха такива събития, че те са много показателни за масовата психоза, която цари покрай ковида, за личното отношение. Аз неслучайно бях формулирал при премиерата си представянето с едно изречение: „през призмата на личното преживяване“.

Оказва се, че темата не е филтрирана през художественото и текстовете, посветени на този период от живота на човечеството са малко. Относно подхода си, писателят казва: "За мен понякога камерната история е много по-показателна за такива мащабни събития, отколкото масовката, в която участват стотици хиляди статисти."

Янчо Чолаков признава, че е изненадан от различните реакции на читателите -според едни книгата е възприемана като изключително тежка за четене, а според други е много смешна. Това отразява комично-страшната природа на самия живот, посочва писателят. Приема го и като белег за качеството на текста, който надхвърля конкретния исторически момент: 

Тук става дума за това до каква степен ние сме готови да реагираме на подобни събития, за които би трябвало да сме подготвени, но за нас те винаги са една неприятна изненада. Много от хората бързат да забравят всъщност това, което се случва. Колективната памет е много интересно нещо. А вторите, които са писали по тема "чуми и пандемии", са използвали обикновено някакви финтове. Примерно, Джовани Бокачо използва чумата като една рамка, в която разказва съвсем различни истории. Даниел Дефо в „Дневник на чумната година“ описва една съвсем реалистична една чума в Лондон, но тая чума е измислена на практика. Това е в жанра криптоистория. Също важи за чумата на Камю. Текстът служи да се поставят екзистенциални проблеми. Тука опитът, който имам от писане на научна фантастика, ме връщаше непрекъснато към едни опорки, едни фиксажни точки, които ми напомниха, че всъщност аз говоря за ковида и че след време това ще има значение, доколкото бъдещите поколения пак ще бъдат неподготвени. Ние сме точно толкова неподготвени, колкото поколението на дядо ми, когато се е появил испанският грип.

Разковничето е на страница 171 казва загадъчно Янчо Чолаков, а там четем: "Драмата на вида ни не е в това, че сингулярността идва. А в това, че всеки от нас има собствена, лична сингурялност, която бавно, но сигурно го застига, докато той се прави на дръж ми шапката."

Янчо Чолаков е роден през 1967 г. в Бургас. Завършва Българска филология в Софийския университет. Прави писателския си дебют в 1984 г. с разказа „Труп в асансьора“, а във фантастиката - през 1989 г. с разказа „Малък екран“. Автор е на "Митове за овъгления камък", "Запали свещ на дявола", "Упражнения по безсмъртно", Целият свят в ръцете", "Прояснение". 

Основател е и главен редактор на издателство „Офир“ (1993-2014 г.), което издава много фантастични книги. Съставител е на няколко прозаични антологии. В 2004 г. е член-основател на Клуба за авторска песен "Кръгът на Барда". През периода 2009-2022 г. е зам. председател на Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“. От 2018 г. е член на Съвета по фантастична и приключенска литература (Москва). През периода 2007-2020 г. е част от Творческия съвет на алманаха „ФантАstika“.  Участва във възобновяването на Клуба на любителите на фантастиката в гр. Бургас. Дългогодишен член е на Бургаска писателска общност. Бил е в журито на редица литературни конкурси и награди.