"Вакханки": когато 12 тела започват да дишат като едно

Какво се случва с човека, когато онова, което дълго е потискал в себе си, намери път навън? Във "Вакханки" на Явор Гърдев вакханките не са просто образ на стихията и освобождаването – те са среща с онези желания, страхове и импулси, които човек трудно приема за свои.

След разговорите с директора на Народния театър Васил Василев, композитора Калин Николов и актьорите Иван Николов, Мартин Димитров, Надя Керанова и Иван Юруков поредицата "По следите на "Вакханки" продължава с Александра Свиленова – една от вакханките в спектакъла.

За Александра Свиленова Епидавър е място, чието значение започва да се разкрива истински едва след премиерите. В началото актьорите са твърде погълнати от работата, за да осъзнаят мащаба на пространството и случващото се с тях. С всяко следващо представление обаче усещането се променя.

Това се отнася и до останалите сцени от турнето. Всяко антично пространство има своя специфика и по свой начин променя спектакъла.

В центъра на работата на Александра Свиленова остава и една от най-важните задачи на вакханките – дванайсет различни актриси да изградят едно общо тяло, без да изгубят собствената си индивидуалност. Това изисква постоянна концентрация, доверие и усещане за другия. Постепенно се появява и онова усещане, което тя описва с думите:

Дишаме 12-те като една.

И това, което тръгва от тях към публиката, също достига като едно цяло.

Особено интересно е, че самите актриси почти не са имали възможност да видят спектакъла отстрани. От началото до края те са на сцената и не могат да заемат мястото на зрителя. Така единствената им посока остава работата с режисьора Явор Гърдев и доверието в процеса.

Една от неговите идеи първоначално звучи почти плашещо – публиката да бъде превърната в гражданите на Тива, а вакханките през голяма част от времето да бъдат сред нея и да имат пряк контакт с хората.

В Епидавър това означава да се окажеш между хиляди зрители. И именно тогава се случва парадоксът – сред огромната публика актрисата се чувства напълно сама. А това се превръща и в едно от най-интимните ѝ преживявания на сцена.

Но кои всъщност са вакханките?

За Александра Свиленова те не са просто "диви жени", а образ на онези скрити желания и копнежи, които човек потиска дълбоко в себе си. В този смисъл вакханалията, която изглежда като пълна стихия, всъщност е строго организирана и насочена към обща цел.

И може би именно страхът от това, което носим вътре в себе си, се оказва най-разрушителен.

Тук се появява и един от въпросите, които остават с актрисата и извън сцената – кога страхът ни предпазва и кога ни блъска право в хаоса вътре в нас.

Във "Вакханки" страхът има много лица. Страхът от различния, от Дионис, от собствените желания и от онова, което може да се случи, ако човек допусне потиснатото да излезе наяве.

За Свиленова Пентей също носи такъв страх – от собствената си "вакханалия", от възможността да допусне в себе си нещо, което не контролира. Дионис, от своя страна, не идва като агресор. Той просто знае, че мястото му е там.

А какво означава свободата за вакханките?

Тя не е просто освобождаване от ограниченията. Свързването с природата и с онези измерения на света, които не можем да видим и докоснем, също може да бъде форма на свобода.

Защото хаосът не е непременно нещо разрушително. Той е част от самия свят – мястото, от което излизаме и от което се раждаме.

На този фон стремежът на човека да подреди и контролира всичко изглежда като другата страна на същия страх. Исторически борбата за контрол и надмощие често води до разрушение.

Самият процес на създаване на спектакъла също е среща с различията. Български и гръцки актьори, британски музиканти, различни култури и различни театрални системи трябва да намерят общ език.

За Александра Свиленова това различие в начина на работа се оказва полезно. Гръцките актьори идват от система, в която едно представление се играе многократно, а след това се преминава към следващото. Българските актьори са свикнали да работят с десетки заглавия едновременно и често да търсят още и още.

Срещата между двата подхода води до необходимостта да бъде намерен баланс.

А музиката на The Tiger Lillies добавя още един пласт към този общ организъм. Но преди срещата с британското трио вакханките преминават през дълъг процес на работа с композитора Калин Николов – музика, инструменти, хореография, танц и пеене.

Постепенно песните престават да бъдат просто музикални номера. Те се превръщат в действащо лице.

Те са главно действащо лице. И те разказват история. Те имат задача.

Когато тази задача стане водеща, техниката отстъпва назад – вече не е толкова важно дали ритъмът е съвършен или пеенето е красиво. Музиката започва да работи като монолог, който получава още една сила благодарение на музикалния съпровод.

А личното отношение на Явор Гърдев към "Вакханки" и Епидавър също се оказва вплетено в спектакъла. Свиленова разбира по-късно за личната му история с текста и мястото, но усещането за лично отношение е присъствало през целия процес – в екипа, в детайлите и в начина, по който спектакълът постепенно се изгражда.

За самата Александра Свиленова това дълго пътуване – през различни сцени, култури и пространства, в постоянна близост с останалите – се превръща и в урок за самата нея.

Да бъдеш толерантен и разбиращ, но и да умееш да се отделиш, когато имаш нужда. Да се върнеш обратно към общото, без да изгубиш себе си.

Може би точно това е един от големите въпроси на "Вакханки" – как личното и общото могат да съществуват едновременно.

И отговорът идва в диалога.

Диалога с другия, но и със самия себе си. Защото потискането на вътрешния глас също може да се превърне в саморазрушение.

А най-силният момент за Свиленова идва неочаквано – в края на едно от представленията в Епидавър, когато се намира сред публиката, вдига глава към небето и вижда звезди.

Около нея има хиляди хора, които дишат. Над нея е небето. И за миг границата между сцената, природата и човека сякаш изчезва.

Може би именно в такива моменти спектакълът продължава и извън самата сцена – като възможност човек да се отстрани от това, което гледа, и да си зададе въпроси.

А ако няма отговор веднага, няма нужда да се страхува.

Защото, както казва Александра Свиленова, имаме време да задаваме въпросите си. И дори онези, които все още не знаем, че трябва да зададем.

С този разговор поредицата "По следите на "Вакханки" продължава. В следващите епизоди предстоят още срещи с актьорите в спектакъла на Явор Гърдев, които ще разкрият различни гледни точки към една трагедия, която продължава да говори за човека, неговите страхове, желания и начина, по който се свързва с другия.

Целият разговор на Таня Димова с актрисата Александра Свиленова можете да чуете в звуковия файл.